Хуел удари пръв — на височината на слабините.
Джуджетата имат славата на страховити воини. Всяка раса от еднометрови създания, които боготворят бойните секири и се втурват в битка като на състезание за дървосекачи, бързо си създава име сред публиката. Но годините, през които Хуел бе боравил с перо вместо с кирка, бяха отслабили всепробиващата мощ на юмруците му. И мигът, в който едрият мъж изрева и изтегли меча си, лесно можеше да се превърне в края му, ако чифт деликатни, покрити с козина ръце не бяха издърпали рязко оръжието от хватката и след кратък напън го огънаха на две.21
Когато великанът изръмжа и се обърна, една ръка, сякаш направена от две еластично свързани помежду си, покрити с рижа козина дръжки на метли, се разгъна в сложно многоставно движение и го фрасна през лицето толкова силно, че той политна над пода и се приземи върху близката маса.
Докато масата беше прекатурена върху съседната и няколко стола бяха съборени, вече се събраха достатъчно поводи, за да започне закъснял нощен скандал, още повече че едрият човек беше дошъл на кръчма с приятелите си. Тъй като на никого от тях не му се искаше да се заяжда с маймуната, която сънливо докопа някаква бутилка от близката лавица и строши дъното й о бара, те започнаха да удрят насам-натам когото сварят просто заради идеята. Това си е абсолютно нормален кръчмарски етикет.
Хуел пролази под масата и повлече след себе си Томджон, който наблюдаваше битката с интерес.
— Значи така гуляели хората? Винаги съм се питал.
— Струва ми се, че би било добре да си тръгнем тутакси — твърдо каза джуджето. — Преди да е станала някоя беля.
Над главите им се разнесе тъп звук, последван от звън на разбити чаши, когато някой се просна върху масата над тях.
— Дали е истински гуляй, как мислиш, или само се забавляват? — ухили се Томджон под масата.
— Мисля, че всеки миг ще се превърне в гадно клане, това мисля!
Томджон кимна и изпълзя обратно насред олелията. Хуел го чу да удря с нещо по тезгяха и да призовава за тишина.
Джуджето се хвана за главата от ужас.
— Нямах предвид…
Призоваването за тишина по средата на кръчмарско сбиване е само по себе си достатъчно рядко събитие, затова незабавно се възцари пълно мълчание. Тишина, която трябваше да бъде запълнена с нещо.
Хуел се задави, когато чу звънливия глас на момчето, изпълнен със самоувереност и първокласна акустика.
— Братя! И ето че бих могъл ваште мъже братя да наричам зарад таз нощ бъдна…
Джуджето се надигна на пръсти и видя Томджон, застанал върху стол, едната му ръка издигната в класическа декламаторска стойка. Наоколо се бяха скупчили мъжете, замръзнали в пози „ще-им-дам-да-се-разберат“, с надигнати към него лица.
Долу, на нивото на масата, устните на Хуел се движеха в синхрон с думите, докато Томджон произнасяше познатия монолог. Той рискува да хвърли втори поглед.
Побойниците се бяха изправили, приглаждаха с ръце туниките си и хвърляха един другиму извинителни погледи. Повечето стояха мирно.
Дори Хуел почувства как кръвта му закипява, а той все пак ги беше писал тия думи. Половин нощ беше робувал над тях преди години, след като Витолър беше обявил, че иска третото действие в „Кралят на Анкх“ да стане с пет минути по-дълго.
— Нахвърляй, моля ти се, нещичко с повече дух в него — беше му казал. — Нещо свежо, да гъделичка така, нъл’ се сещаш. Малко да им заври кръвчицата и да им се върне куражът за живот на тия приятелчета от седалките за по половин пени. И да е достатъчно дълго, за да имаме време да сменим декорите.
Навремето се беше срамувал от тая си пиеса. Силно подозираше, че Великата битка за Морпорк е била проведена от две хиляди мъже, изгубени сред блатата в някакъв студен влажен ден, които са се ръгали с ръждивите си мечове в желанието да се изпратят едни други в забвение. Какво би могъл да каже последният крал на Анкх на парцаливите си хора, които знаеха, че са малобройни, обградени и без генерал? Нещо, което да стиска за гърлото, нещо с острие на върха си, нещо като глътката бренди за умиращия, без логика, без обяснения, просто думи, които могат да преминат безпрепятствено през мозъка на изтощените мъже и да ги вдигнат на крака направо за ташаците.
Сега виждаше ефекта от тях.
Започна да си представя как стените изчезват, вятърът довява студените влажни мъгли откъм блатата, задушаващата тишина, нарушавана единствено от нетърпеливите крясъци на лешоядите…
И този глас.
21
Този момент вероятно се нуждае от обяснение. Библиотекарят на Невидимия университет, водещия колеж за магии на Диска, беше превърнат в орангутан преди време в резултат на магически инцидент, протекъл в предразположената към инциденти академична среда. Оттогава нататък той упорито се противеше на всички добронамерени усилия да му бъде върната старата форма. От една страна, по-дългите ръце и хватателните пръсти на краката улесняваха неимоверно катеренето до по-високите рафтове, а от друга — фактът, че бе маймуна, му спестяваше изпадането в мирова скръб и душевните страдания. Библиотекарят беше доволен и че макар да изглеждаше като каучуков чувал, пълен с вода, новото му тяло беше три пъти по-силно от старото и достигаше два пъти по-далеч.