А той ги беше написал тия думи, те бяха негови, никой полубезумен крал никога не би говорил по такъв начин. Беше го написал всичкото това, за да запълни времето, през което замъкът, направен от изрисувано платно, опънато върху рамка, да бъде изтикан зад кулисите. А сега този глас издухваше въглищарския прах от думите му и изпълваше стаята с диаманти.
„Аз съм сътворил тия думи — помисли си Хуел. — Но те не ми принадлежат повече. Те принадлежат нему. Виж ги само тия хора. Едничка патриотична мисъл не е имало в главите им до днес, но ако Томджон сега ги призове, тая сбирщина пияници би щурмувала двореца на Патриция още нощес. И вероятно биха успели. Единствено мога да се надявам тоя глас да не попадне някога в лоши ръце…“
Когато последните звуци заглъхнаха, а нажеженото им до бяло ехо опърли всеки ум из помещението, Хуел се отърси от магията, изпълзя от скривалището си и смушка Томджон в коляното.
— Тръгвай веднага, глупако! — изсъска му. — Преди да е отзвучало.
Сграбчи здраво момчето за лакътя, подхвърли два безплатни билета на ошашавения барман и ускори крачка. Не спряха, докато не изминаха цяла пряка.
— А на мене ми се стори, че се справях доста добре там — рече Томджон.
— Даже прекалено добре, бих казал.
Момчето доволно потри ръце.
— Хубаво. А сега къде отиваме?
— Къде отиваме ли?!
— Нощта е още млада!
— Не, нощта свърши. Утрото е това, дето предстои — бързо възрази джуджето.
— Добре де, ама аз не искам да се прибирам още. Не знаеш ли някое по-приветливо място? Все още нищо не сме изпили.
Хуел въздъхна.
— Да отидем в тролска таверна, а? — предложи Томджон. — Чувал съм за тях. Имало няколко из Сенките22. Бих искал да видя тролска таверна.
— Те са само за тролове, момче. Дават разтопена лава за пиене, свири се музика с камъни и се яде чакъл с оцет и сирене.
— Ами баровете на джуджетата?
— Няма да ти харесат — отговори Хуел с чувство. — Да не говорим, че няма да има място за главата ти.
— Таванът е нисичък, тъй ли?
— Погледни на ситуацията по следния начин — колко време можеш да издържиш да пееш за злато?
— Ами златно е, прави звън и можеш да си купуваш неща с него — експериментира на глас Томджон, докато се разминаваха с тълпите на Площада на счупените луни. — Четири секунди най-вероятно.
— Именно. След пет часа пеене на човек вече му се струва, че започва да се повтаря.
Хуел мрачно подритна камъче. Предишния път, когато идваха в града, беше проверил няколко джуджешки бара и не ги беше одобрил. По неизвестни причини събратята му от планините, които у дома не вършеха нищо по-необичайно от копаене на руда и преследване на дребен дивеч, веднъж озовали се в големия град, изпитваха подтик да обличат метално бельо, да се разхождат насам-натам, затъкнали секири в коланите си, и да се назовават с имена като Тимкин Гърмящото черво. И никой не можеше да се мери с градските джуджета, станеше ли реч за надпиване. Понякога така съвестно лочеха, че изобщо не си уцелваха устата.
— Във всеки случай — додаде той — ще те изритат, задето си много умен. Всъщност думите на песента са „Злато, злато, злато, злато, злато, злато“.
— А припев има ли?
— „Злато, злато, злато, злато, злато“ — отговори Хуел.
— Изпусна едно „злато“ тука.
— Може би защото не ми е било съдено да бъда джудже.
— Стига бе, я се отпусни малко, парково украшение такова! — възкликна Томджон.
Джуджето си пое дъх със съскане.
— Извинявай — бързо се поправи Томджон. — Аз, такова, понеже съм чувал татко…
— С баща ти се познаваме от много време. В добро и зло. И бога ми, имало е много повече зло, отколкото добро. Още отпреди ти да се род… — Той се поколеба. — Трудни времена бяха ония. Тъй че, казвам аз… ами-и, човекът просто си е заслу жил правото.
— Да. Съжалявам.
— Разбираш ли, просто… — Хуел поспря в началото на тясна уличка. — Чу ли нещо?
Те се вторачиха в тъмната алея, с което за пореден път показаха, че не са тукашни. Морпоркци дори не поглеждат към тъмните странични улички, когато чуят оттам да се носят странни шумове. Ако видят четирима биещи се мъже, първият им подтик не е да се притекат на помощ, не дай си боже пък на този, който явно губи битката, и да се озоват на погрешния край на добре насочен ритник. Нито пък викат „Хей!“. Но най-важното, не изглеждат изненадани, когато нападателите, вместо да побягнат виновно, размахат под носовете им малко картонче.
— Това пък какво е? — попита Томджон.
— Някакъв клоун! — извика Хуел. — Обрали са някакъв нещастен клоун!
— „Лиценз за кражба“ ли? — поднесе Томджон картичката към светлината.
22
Сенките е древен квартал на Анкх-Морпорк, смятан за далеч по-неприятен и покварен от останалата част на града. Това винаги изненадва туристите.