— Да живее кажи го де — полугласно измърмори тя, — който има да става крал. Оттук нататък.
— Хайде да побързаме — пришпори ги Леля. — Че ще изпият всичкото шери.
Шутът притеснено чакаше зад малката портичка. Лицето му просветна, когато зърна Маграт, сетне замръзна в израз на учтива изненада, щом забеляза другите две вещици.
— Нали няма да има неприятности, а? — попита той. — Не искам да има неприятности. Моля ви.
— Изобщо не разбирам за какво говориш — заяви Баба и царствено го подмина.
— Умната, камбанчо — сръга го Леля в ребрата. — Нали не държиш нашто момиче до късно будно по нощите?
— Лельо! — шокирано извика Маграт. Шутът беше замръзнал с потресения благоприличен израз на младите мъже навсякъде по света, когато досадни възрастни дами коментират интимния им живот.
По-възрастните вещици профучаха напред. Шутът сграбчи Маграт за ръката.
— Зная откъде ще имаме добър изглед.
Тя се поколеба.
— Всичко е наред — трескаво добави той. — С мен си в пълна безопасност.
— Да, нали, естествено — отговори Маграт, като се опитваше да надникне през рамото му, за да види къде са отишли другите две жени.
— Поставят пиесата на открито, в големия вътрешен двор. От едната кула на портата се открива прекрасна гледка, а и няма да има никого там. Занесъл съм малко вино и каквото трябва.
Тя продължаваше да се колебае, затова той прибави:
— Има и една цистерна с вода и огнище, което стражите понякога палят. В случай че ти се прище да си измиеш косата.
Замъкът беше пълен с народ. Всички се мотаеха с обърканите, учтиви физиономии на хора, които се виждат всеки ден, а сега им се налага да се срещнат в необичайна социална обстановка, като на служебно празненство, да речем. Вещиците преминаха почти незабелязано между тях и си намериха места на редицата пейки, подредени пред набързо скованата сцена в централния двор.
Леля Ог размаха торбата с орехите към Баба.
— Искаш ли?
Един от градските съветници на Ланкър се огледа нерешително и посочи учтиво мястото вляво от нея:
— Някой седи ли тука?
— Да — отвърна Леля.
Съветникът раздразнено огледа останалите пейки, които бързо се пълнеха, след което върна поглед към празното място пред себе си. Запретна робите си с твърдо изражение на лицето.
— Струва ми се, че след като пиесата всеки момент ще започне, вашите приятели могат да си намерят друго място за сядане, когато пристигнат — заяви той и седна.
Само след миг лицето му пребледня. Зъбите му затракаха. Той се хвана за стомаха и простена25.
— Предупредих ли те аз! — възкликна Леля, докато той се измъкваше. — За какъв дявол питат, като не слушат какво им се отговаря? — Тя се наведе към празната седалка. — Орех?
— Не, благодаря — отговори Крал Верънс, като махна с призрачна ръка. — Пропадат право през мене, знаеш.
— Моля ви, ’спода, да изслушате нашта история…
— Това пък какво е? — прошепна Баба. — Какъв е тоя юнак с тесните чорапи?
— Той е Прологът — обясни Леля. — Появява се в началото на всяка пиеса, за да могат хората да разберат за какво става дума.
— И дума не му разбрах — измърмори Баба. — И какво е ’спода?
— Вид личинка — отговори Леля.
— Колко мило, не смяташ ли? „Здравейте, личинки, добре сте дошли на представлението.“ Дава на хората подходяща мисловна нагласа.
Разнесе се хорово шъткане.
— Тия орехи са ужасно твърди. — Леля изплю един от тях в шепата си. — За тоя ще се наложи да си сваля обувката.
Баба потъна в необичайна, угрижена тишина и се опита да се вслуша в пролога. Театърът съдържаше собствена магия, която не й принадлежеше и не беше под неин контрол. Тя променяше света и казваше неща, които инак нямаше да съществуват. И още по-лошо. Това беше магия, която не принадлежеше на магически хора. Управляваха я обикновени хора, които не познаваха правилата. Те променяха света просто защото така им звучеше по-добре.
Дукът и дукесата бяха седнали на своите тронове точно пред сцената. Докато Баба ги оглеждаше, дукът се извърна наполовина и Баба зърна усмивката му.
Искам светът да бъде такъв, какъвто е, помисли си тя. Искам миналото такова, каквото е било. Миналото едно време беше къде-къде по-добро, отколкото сегашното минало.
След това пиесата започна.
Хуел надзърна иззад колоната и помаха на Уимслоу и Братсли, които патраво се примъкнаха под светлината на факлите.
25
По-наблюдателен човек би забелязал, че това се случи, защото човекът седна на мястото, вече заето от краля, а не защото беше използвал хладнокръвно фразата „всеки момент ще започне“. А би следвало.