Казват, че перспективата да те обесят сутринта забележително съсредоточавала ума. За съжаление, това, върху което умът се съсредоточава в тези случаи неминуемо е тялото, което на сутринта, така де, предстои да бъде обесено.
Човекът, който предстоеше да бъде обесен, бе кръстен Олян фон Ментелик от любящи, макар и не особено благоразумни родители. Той обаче не възнамеряваше да опозори това име, доколкото то изобщо можеше още да се опозори, като бъде обесен с него. За света като цяло и в частност за тази му част, известна като Заповед за екзекуция, той беше Албърт Искрометов.
Той беше възприел по-позитивен подход към ситуацията и съсредоточи ума си върху перспективата да не бъде обесен тази сутрин, а по-специално върху перспективата да изчегърта докрай ронливия хоросан около един камък в килията му посредством една лъжица. Досега тази задача му беше отнела пет седмици и беше смалила лъжицата до нещо като пиличка за нокти. За щастие тук никой не идваше да му оправя леглото, иначе щяха да открият най-тежкия дюшек на света. В момента обект на вниманието му беше огромният тежък камък, в който беше забита голяма желязна халка за окови.
Олян седна на пода с лице към стената, хвана халката с две ръце, опря стъпала от двете страни на камъка и се напъна. Раменете му запариха, а червена мъгла застла очите му, обаче камъкът помръдна с приглушен и някак неуместно прещракващ звук. С мъка Олян успя да го отмести от дупката и надзърна вътре. В отсрещния край имаше друг камък, а хоросанът около него изглеждаше подозрително здрав и пресен. Точно пред него имаше нова лъжица. Лъскава.
Докато се взираше в нея, чу зад гърба си аплодисменти. Като обърна глава, при което сухожилията му се отзоваха с кратък агонизиращ акорд, той видя няколко от тъмничарите да го наблюдават през решетките.
— Евала, г-н Искрометов! — поздрави го единият — Рон тука ми дължи пет долара! Казвах му аз, че при вас няма лабаво! При него няма лабаво, точно така казвах!
— Вие сте го нагласили това, нали, г-н Уилкинсън? — продума морно Олян, докато гледаше как светлината проблясва по лъжицата.
— О не, не бяхме ние, сър. Заповед на Лорд Ветинари. Той държи на всички осъдени затворници да им се предоставя перспективата за свобода.
— Свобода ли? Но тук има проклет грамаден камък!
— О, да, точно така, сър, има си го — съгласи се тъмничарят — Полага Ви се, виждате ли, само перспективата. Не и действителната свободна свобода като такава. Ха, че това щеше да е малко тъпо, нали?
— Ами да, предполагам — каза Олян. Не добави „копелета мръсни“. През последните шест седмици тъмничарите се държаха с него съвсем културно, а и той държеше да се разбира с хората. Разбирането с хората беше част от капитала му; всъщност то представляваше почти целия му капитал. Освен това тези хора имаха големи тояги. Така че, подбирайки грижливо думите си, той продължи:
— Някои биха сметнали това за жестока гавра, г-н Уилкинсън.
— Да, сър, и ние го питахме за това, сър, но той каза, че не, не било гавра. Каза, че това представлявало такова — челото му се набръчка — трудова те-рап-пия, здравословни упражнения, предотвратявало отчаянието и предлагало най-голямото от всички съкровища, а именно Надеждата.
— Надеждата — повтори кисело Олян.
— Ама нали не сте разстроен, сър?
— Разстроен ли? Защо пък да съм разстроен, г-н Уилкинсън?
— Ами такова, последният тип дето беше тук, та той взе че се промъкна в канализацията, сър. Много дребен човек, много гъвкав.
Олян погледна малката решетка на пода. Беше я отписал още от пръв поглед.
— Тя до реката ли води? — попита той.
Надзирателят се ухили:
— А Вие как мислите, а? Е, виж, той беше наистина разстроен, когато го извадихме. Ей че хубаво, че влязохте в духа на нещата, сър. Бяхте пример за всички ни, сър, защото изобщо не се предавахте. Да вземете да натъпчете целия прах в дюшека, а? Колко хитро, колко прибрано! Чиста работа. Ей, че ни ободри вашият престой тук. Между другото, г-жа Уилкинсън казва благодарско за кошничката с плодовете. Много шик беше, така де. Ами че то си имаше дори кумкуати!
— Изобщо не го споменавайте, г-н Уилкинсън.
— Директорът малко нещо се вкисна заради кумкуатите, понеже в неговата имаше само фурми, но аз, сър, му рекох, че кошничката с плодове е като живота: докато не вдигнеш ананаса отгоре, не знаеш какво ще ти се падне2. Той също Ви казва благодаря.
2
Как да не си спомни човек прочутата реплика от филма „Форест Гъмп“: „Мама казваше, че живота е като кутия с шоколадови бонбони — никога не знаеш какво ще ти се падне“. — Бел.пр.