— Сигурен съм в това.
— Трябва да се пазим да не ни изненадат.
— Ще действувам спокойно.
— Обещаваш ли ми?
— Да.
— Тогава да вървим.
Придвижваха се бавно, кат о се озъртаха и се ослушваха, прибягвайки предпазливо от храст до храст, от туфа до туфа, за да не попаднат на засада. Едва към седем часа вечерта наближиха парка. Оставаха още няколко минути дневна светлина, които им бяха достатъчни, за да разузнаят вилата.
След като се увериха, че из туфите наоколо не се крие никакъв часовой, отидоха до оградата и се покатериха, помагайки си един на друг. Спуснаха се от другата страна и се завряха в цветните лехи, които в по-голямата си част бяха опустошени от урагана Сгушиха се сред високите китайски божури. От това място можеха удобно да наблюдават какво става в парка и във вилата, тъй като пред тях имаше само редки дървета.
— На един прозорец на вилата виждам офицер — каза Сандокан.
— А аз един часовой на ъгъла на портала — обясни Яниш. — Ако остане там и след като падне мрак, ще видим голям зор.
— Ще го очистим — отговори Сандокан решително.
— По-добре да го нападнем ненадейно и да му запушим устата. Имаш ли някаква връв?
— Само пояса си на кръста.
— Отлично и… ама че хитреци!
— Какво има. Яниш?
— Не забеляза ли, че са сложили решетки на всички прозорци?!
— Проклет да бъде Аллах! — промълви през зъби Сандокан.
— Навярно лорд Джеймс добре познава дързостта на Малайския тигър, брате мой. Дявол да го вземе, какви предохранителни мерки!
— Това значи, че Мариана е под наблюдение.
— Разбира се, Сандокан.
— И няма да може да дойде на моята среща.
— Възможно е.
— Но аз все пак ще я видя, Яниш.
— Като се покатериш на прозореца. Ти го предвиждаше, затова й писахме да намери въже.
— Ами ако войниците ни изненадат?
— Ще се бием.
— Само двама?
— Нали знаеш, че се страхуват от нас.
— Не огричам.
— И че ние двамата можем да се бием за десет души.
— Да. ако куршумите не се сипят като дъжд.
— Ей!… Гледай, Сандокан.
— Какво виждаш?
— Един отряд войници излиза от вилата — отговори португалецът който се бе качил върху големия корен на едно близко помбо, за да наблюдава по-добре.
— Къде отиват?
— Излизат от парка.
— Да не отиват да завардят околността?
— От това се боя.
— По-добре за нас.
— Да. може би. А сега да чакаме полунощ. Португалецът запали предпазливо една пура и се изтегна да пуши спокойно до Сандокан, сякаш се намираше на палубата на платнохода.
Сандокан обаче изгаряше от нетърпение и не можеше да седи кротко ни го миг. Непрекъснато ставаше и се взираше в мрака, за да види какво правят във вилата на лорда или да открие девойката. Страхуваше се да не му готвят клопка около това жилище. Ами ако писъмцето е било намерено от някого и предадено на лорд Джеймс вместо на Мариана? Не можеше да се сдържа повече и току разпитваше Яниш, който продължаваше да си пуши, без да му отговаря.
Най-сетне настъпи полунощ. Сандокан скочи изведнъж, готов да се спусне към вилата дори ако трябва да се натъкне направо на войниците. Но Яниш, който бе станал, го хвана за ръката и го задържа с думите:
— Кротко, брате! Нали ми обеща да бъдеш разумен.
— Не ме е страх от никого, решен съм на всичко — отвърна Сандокан.
— Но трябва да пазиш кожата си, приятелю! Забравяш, че на портала има пост.
— Да отидем да го убием.
— Стига да не вдигне тревога.
— Ще го удушим.
Измъкнаха се от божурите и залазиха сред лехите, криейки се зад китайските розови храсти, които тук растяха нагъсто.
Бяха стигнали на около сто крачки от вилата, когато Яниш спря Сандокан.
— Виждаш ли този войник?
— Да.
— Струва ми се, че спи подпрян на пушката си.
— Толкова по-добре, Яниш. Хайде, бъди готов!
— Приготвил съм кърпичката си, за да му запуша устата.
— А аз държа криса — а викне, а го убих!
Двамата се пъхнаха в една гъста леха и лазейки като змии, стигнаха на няколко стъпки от войника.
Клетият момък се бе облегнал на стената на портала и дремеше с пушка в ръце.
— Готов ли си, Яниш? — запита Сандокан едва чуто.
— Напред!
Сандокан се хвърли като тигър върху младия войник, стисна го за гърлото и със силен тласък го повали на земята.
Яниш също се бе хвърлил отгоре му. Запуши ловко устата на пленения, завърза ръцете и краката му и му изсъска заплашително:
— Внимавай!… Само да мръднеш, ще забия криса в сърцето ти! — После се обърна към Сандокан: — А сега, при твоето момиче! Знаеш ли кои са нейните прозорци?
— О, да! — възкликна пиратът, който вече бе устремил поглед нагоре. — Ето ги там, над оная пергола2. Ах, Мариана!