Изпяха химна докрай, смирено стоейки в своите обикновени всекидневни дрехи, сред мирните стени на заобикалящите ги родни сгради, а когато приключиха, Годлун слезе от подиума. Вечерната служба беше свършила; небето над тях — все още без облаци — бе потъмняло с отслабването на светлината до дълбоко кобалтовосиньо, на което все още бе твърде рано да се видят светлите точици на звездите.
— Елате с мен — каза Годлун на Детето и поведе гостите си обратно към столовете в горния край на дългата маса. Неговото собствено място беше едно от двете места в самия край на масата. Другото място остана празно. — Моята жена, Меа — каза той на Детето за първото място вдясно от него, щом всички се настаниха. И кимна с глава към празния стол, сякаш представяше призрак.
— Господ да я пази винаги — рече Детето.
— Тя е в неговите ръце — продължи Годлун. — Вече шестнадесет години, откакто се спомина. Тази голяма къща, където се срещаме всички сега е планирана от нея.
Детето кимна отново, но нищо не каза.
— Не си ли женен? — запита го Годлун.
— Жена ми и аз живяхме под Божията благословия две години и пет дена — отвърна Детето, — преди милицията да я убие.
Годлун се облещи в него и примигна.
— Какъв ужас!
— Бог избра да стане така.
Годлун рязко се извърна, за да викне през рамо към вратата в дъното, откъдето идваха шумовете и миризмите от кухнята:
— Хайде! По-бързо, по-бързо!
При тия думи възрастните членове на рода се втекоха в помещението, за да запълнят останалите места на масата, доколкото изобщо имаше свободни места; други пък се появиха от кухнята с препълнени подноси.
Вечерята беше забележителна. Хал преброи петнадесет отделни ястия. Дори в сравнение с начина, по който ги бяха хранили другите земеделски семейства, откакто бяха слезли от планините, това беше направо банкет. Годлун очевидно се беше постарал до краен предел и бе вложил всичките си ресурси. По-специално имаше необичайно много вегетариански блюда, приготвени в съответствие с предписанията, които определяха какво може да си позволи да яде човек като Дете-на-Бога. Хал никога не беше виждал стареца да вечеря с такъв апетит; въздействието от това беше, че той стана необикновено общителен. Отговаряше все по-нашироко и по-нашироко на въпросите на Годлун, докато накрая, когато всички се преместиха в голямата дневна и двамата седнаха един до друг близо до огнището, нашарено от светлината на пламъците на огъня, който бяха запалили, за да прогони студа на пролетната вечер, Детето водеше почти монолог, като Годлун само от време на време подхвърляше по някой въпрос.
— … няма съмнение — каза той на фермера, — че милицията с всеки изминат ден става по-многобройна, тъй като редиците на ония, дето са съблазнени от изчадията на Белиал5, се увеличават. Това е факт, с който трябва да се съобразяваме; и това е по Божията воля.
— Но… — Годлун се поколеба. — Ти самият — ти храниш надежда.
— Надежда? — Издълбаното от времето мършаво лице на Детето се втренчи в облото разтревожено лице на домакина.
— Надежда, че най-накрая милицията и всички други кучета на изчадията Белиалови ще бъдат усмирени и прочистени от нашия свят.
— Моят дълг не е да се надявам — отвърна Дете-на-Бога. — Това, което аз искам, е това, което Бог желае.
— Но може ли Той да пожелае всичко, което ние сме изградили от поколения тук, а и на Асоциация, да бъде завладяно от такива твари? Църквите ни да бъдат затворени, нашите богомолни гласове да замлъкнат и всичко туй да бъде стъпкано в прахта? — възрази Годлун.
— Нима ти знаеш каква е волята Господня? — запита Детето. — Може би точно това е Неговата воля; ако това е тъй, кои сме ние, та да я поставяме под съмнение? Не те ли чух само преди час да пееш заедно с мен: „Войнико, не питай ти — ни днес, ни утре — къде знамената ти отиват на война“?
Годлун бавно поклати глава.
— Не мога да повярвам, че Той би…
— Ти си загрижен за твоите деца и за децата на твоите деца — каза Детето не толкова рязко. — Само помни, че дори те не са твои. Те са ти дадени само за малко от Господа и Той ще ги използва така, както той поиска.
— Но нещата не са чак толкоз зле — възрази Годлун. — Да, милицията ни създава грижи и е вярно, че в градовете онези, които се подмазват на Другите, печелят. Но същината на нашата земя, нашите хора и нашата религия тук, в провинцията, продължава да бъде незасегната. Ние…