Той се облегна назад и се замисли. Нещо в най-затънтените кътчета на ума му се задейства от откритието, че зад измислените персонажи на Дойловия Найджъл Лоринг и Сабатиниевия Беларион се е криел истинският Хоукууд, нещо, което продължаваше назад в миналото, за да се преплете в тая работа с раковините и Хоукууд. Раковините и Хоукууд някак си си пасваха; те бяха свързани и събуждаха някакви мисли. Хал чувстваше умствената химия на тяхното взаимодействие като раздвижване в неговото подсъзнание. Това бе познато нему усещане, нещо като дълбоко вълнение, което настъпваше непосредствено преди да започне да оформя в ума си някоя поема. Не бе обаче по силите на неговото съзнание да види или проследи логическата верига, която водеше от тези неща до онова, което сега се изграждаше в неговото творчество несъзнавано, но опитът му го бе научил колко безполезни са подобни опити. Хал усещаше как действа то в момента по същия начин, както човек усеща сблъскващите се ветрове, които го връхлитат в абсолютната тъма на нощта. Това бе натиск, треска, заповед! Търсенето и откритието бяха докоснали нещо безкрайно по-завладяващо и много по-голямо от онова, заради което бе седнал тук в очакване да го открие — също както океанът е по-голям от зрънцето сол на някой от неговите брегове. То се пресегна към него като зов, като нота на тромпет, пресегна се чак до сърцето му, за да го призове за нещо далеч по-важно от всичко онова, което бе усетил през всичките си предишни шестнадесет години.
Усещането беше страхотно. Почти с облекчение той откри, че в главата му започват да се въртят строфите на някаква поема — странни, архаично звучащи строфи, които се оформяха от мъглите на неговото откритие… Пръстите му автоматично потърсиха клавиатурата, която бе на подлакътника на неговото кресло, но не за да извикат пак Енциклопедията за друг въпрос или команда, а просто за да превърнат в думи поетичните образи, оформящи се в него. Щом той натисна бутоните, тези думи започнаха да придобиват видима форма и заблестяха като златен огън на фона на звездния пейзаж пред него.
Пръстите му застинаха върху бутоните. Сякаш изведнъж през него мина мразовит и влажен вятър. Хал се отърси от моментното вцепенение, отиде до прозореца, взря се навън и продължи.
Внезапно му хрумна, че това, което чувстваше, че духа през него, е вятърът на самото Време, вятър, който прониква през плътта и костите. Бе чул гласа на тоя вятър и сега го въплътяваше в стихове. Той отново продължи:
Звънът на телефона го изтръгна от мислите му. Хал осъзна, че от доста време седи с написаната поема пред себе си, а мисълта му се носи на огромни разстояния. Автоматично се протегна към апарата.
— Кой е?
— Аджийла — гласът й долетя ясен и топъл нейде иззад пустотата и светещите строфи на неговата поема и донесе със себе си цялата реалност, която бе зарязал при далечните пътувания на мисълта си. — Време е за обяд — ако това те интересува.
— О, разбира се — каза той, като докосна клавиатурата. Стиховете изчезнаха, заменени от изображението на нейното лице, което засенчи въображаемите звезди.
— Е — рече тя, като му се усмихна, — успешна ли беше работата с Енциклопедията?
— Да — отвърна Хал. — Много.
— И къде ще искаш да ядеш?
— Където и да е — каза той и бързо се допълни, — стига да е тихо.
Аджийла се разсмя.
— Вероятно най-тихото място е това, където си сега.