— Господ стана като неприятел — прошепна свещенослужителят, повтаряйки думите на пророк Йеремия. — Изтреби Израиля; разори всичките му чертози, разруши крепостите му.3
Римляните вече бяха зад гърба му. Той затвори очи. Чу се смях и тихото свистене на издигнат във въздуха меч. За миг Времето спря; след това мечът полетя надолу, заби се в гърба на Първосвещеника и посече тялото му. Той залитна напред и падна на колене.
— Нека почива във Вавилон! — закашля се и от ъглите на устата му бликна кръв. — Във Вавилон, в дома на Абнер.
И падна мъртъв с лицето надолу пред основата на великия светилник. Легионерите изритаха трупа му, нарамиха съкровищата на Храма и ги изнесоха от светилището.
— Vicerunt Romani! Victi Iudaei! Vivat Titus! — крещяха. — Рим победи! Юдеите са победени! Да живее Тит!
Южна Германия, декември 1944 г.
Ицхак Еделщайн се загърна по-плътно в раираните си дрехи и задуха на ръцете си, полилавели от студа. Наведе се напред и се опита да види нещо от задната част на камиона, но от ниско спуснатото брезентово покривало не се виждаше почти нищо друго, освен мокър асфалт, стволове на дървета и бронята на задния камион. Обърна се и притисна лице към едно съдрано място отстрани на покривалото. Успя да зърне стръмни, покрити с гори склонове, побелели от снега, преди в глезена му да се забие приклад.
— Лицето напред. Седи мирен.
Той се изправи и погледна краката си, без чорапи, напъхани в овехтели ботуши, които не предлагаха почти никаква защита от мразовитото зимно време. Зад него равинът отново кашляше и немощното му тяло се тресеше, сякаш някой го друсаше. Ицхак взе ръцете на стареца в своите и ги разтри, за да ги стопли малко.
— Остави го — заповяда пазачът.
— Ама той…
— Да не си глух? Казах, остави го.
Той насочи автомата си към Ицхак. Старецът издърпа ръце.
— Не се тревожи за мен, млади приятелю. Ние равините сме много по-жилави, отколкото ни мислиш.
Той се усмихна немощно и потънаха в мълчание, приковали очи в пода, треперещи, блъскащи се един в друг, докато камионът вземаше острите завои.
Бяха шестима, без двамата пазачи: четирима евреи, един хомосексуалист, един комунист. Бяха ги изкарали от лагера и ги бяха натоварили в камиона на зазоряване, и оттогава непрекъснато пътуваха, на изток и на юг, така си мислеше Ицхак, въпреки че не беше сигурен. Отначало земята беше равна и мокра, а пътят прав. Но от един час насам се изкачваха непрекъснато нагоре, пасищата и горите постепенно побеляваха от сняг. Зад тях караше втори камион с шофьор и още един мъж в кабината. Отзад нямаше затворници, поне според Ицхак.
Прекара ръка по бръсната си глава — цели четири години бяха минали, а още не можеше да свикне с усещането — събра длани, пъхна ги между бедрата си, прегърби рамене и се опита да се отнесе в друго време, където нямаше сняг и студ, а всичко, беше топло и хубаво. Семейните вечери в къщата им в Дрезден; лекциите по мишна в старата йешива; радостта от светите празници, особено Ханука, празника на светлината, най-любимия му от всички възпоменателни празници. И, разбира се, Ривка, прекрасната Ривка, малката му сестричка. „Ици, шмици, ици, бици“ — обичаше да го дразни тя и да дърпа пеота и да си играе с ресните на неговия талит катан. „Ици, мици, вици, дици!“ Колко миличка беше с гарвановочерната си коса и пламтящите очи! Колко упорита и смела! „Свине!“ — беше изкрещяла, когато извлякоха баща им на улицата и отрязаха бакенбардите му. „Мръсни, гадни свине!“ Заради тези й думи бяха оскубали кичури от косата й, бяха я изправили до една стена и я бяха застреляли.
Само тринайсетгодишна и толкова красива. Горката Ривка. Горката малка Ривка.
Камионът пропадна в коловоз, подскочи рязко и го върна в настоящето. През тясната пролука забеляза, че минават през някакво голямо село. Изви врат и през дупката в брезента зърна табела: Бехтесгаден. Името му звучеше смътно познато, макар да не се сещаше защо.
— Гледай напред — изръмжа пазачът. — Повече няма да повтарям.
Пътуваха още половин час, пътят ставаше все по-стръмен, а завоите все по-остри, докато накрая клаксонът на камиона отзад свирна пронизително и спряха.
— Слизай! — заповядаха пазачите и започнаха да ги ръчкат с автоматите. Слязоха от камиона. От устите им се издигаха облаци пара. Намираха се сред гъста борова гора, близо до някаква стара каменна сграда без прозорци и с пропаднал покрив. Далеч долу, измежду натежалите от сняг клони се виждаха зелени пасища, тук и там дребни като играчки къщи, от чиито комини се виеха къдрави облаци дим. Нагоре гъсто обраслите склонове се издигаха стръмно и изчезваха в мъглата и облаците, чиято дълбока тъмнина подсказваше за високи планини. Беше много тихо и много, много студено. Ицхак затропа на място, за да раздвижи вкочанените си от студ крака.