Традицията имаше друга стойност и макар много хора да продаваха и много хора да купуваха — за да се самозалъгват, че я ценят — истината беше, че традицията не се продаваше. Тя се пазеше и отстояваше. Съвремието беше донесло на българския народ изкушения от разнороден характер. Западни и източни моди и култури. Бавно притеглящи хората към себе си, бавно отделяйки ги от онова, на което принадлежаха.
Мъжът търпеливо наблюдаваше случващото се и го възприемаше като предизвикателство, отправено от съдбата. През годините бяха подлагани на стотици, хиляди изпитания. Българите обаче бяха оцелели през всичките тези векове и това ги правеше по-уверени. Огънят не трябваше да се избягва, а точно обратното — в огъня трябваше да се влезе, защото с пламъците си той пречистваше и закаляваше.
А традицията повеляваше, че тази вечер те трябва да танцуват връз него, за да покажат пълния си триумф.
Нестинарските танци бяха най-възвишеният символ.
Символ за триумфа на традицията и самоовладяването.
Очите на мъжа се насълзиха.
Иконите вече бяха облечени1.
Беше време да потеглят.
Погледнато от птичи поглед, Българи беше съвсем малко — стотина къщурки и плевни, част от които — празни и изоставени; малки калдъръмени пътечки между тях и стара мелница — всичко плътно скупчено, образуващо едно цяло. Доста от съседните планински села изглеждаха разпилени, но това не бе като тях. Самото разположение на сградите сякаш нашепваше за сплотеността на жителите.
Днес те шестваха по тесните улички. Групата от седемдесетина души, предвождана от по-старите, се бе насочила бавно към аязмото на Св. Константин. Когато стигна дотам, от множеството се отделиха трима младежи, които започнаха ритуално да измиват дръжките на иконите…
Мъжът, семейството му, както и старият свещенослужител, стояха на прага на параклиса „Св. св. Константин и Елена“. Облеченият в расо белобрад старец влезе в светата обител, а нестинарите го последваха. Шествието беше продължило през целия ден, но никой не усещаше умора.
Слънцето постепенно се скриваше и небето потъмняваше.
Тишината беше всепоглъщаща. Никой не си позволяваше да издаде ни най-малък шум. Дори сърцата им сякаш биеха някак по-приглушено, макар да препускаха лудо. Вълнението беше трудно за потискане.
Мирисът на тамян изпълни тясното параклисче. Ароматът му опияни нестинарите, които, свели глави, коленичиха пред иконите. Ръцете им се вплетоха и те образуваха едно цяло.
Мъжът започна да се моли.
Не съществуваше нищо друго за него. Малък, смирен, в ъгълчето на затвореното сумрачно помещение, той се намираше в душата си.
Колкото и всеобхватен да беше целият свят, всички хора живееха в клетката на собствената си душа. Радостна или нещастна, тя все си беше там, вътре в тях, и единственият начин да пътува, бе чрез мислите. Мръсни или чисти, те я отвеждаха към света и неговите тайнства.
А сега душата на мъжа се изстрелваше право към същината. Към светлината. Към онова, което смяташе, че е Бог. Към онова, което го караше да се чувства пречистен.
И там, в мрачния ъгъл на собственото си съществуване, той усети как сенките започват да се разместват и една по една да се разпадат като обвивки. Всичко се озари в чиста бяла светлина. Тя докосваше и го караше да се чувства жив. По-жив от всякога.
Знаеше обаче, че не трябва да отваря очи и да поглежда нагоре. Това щеше да означава, че иска повече. Че прекрачва границата. Смирението не позволяваше това. Дори окъпан в благодатта, той знаеше, че си остава обикновен човек. Простичка частица от цялата Вселена и цялата материя. И единственият шанс да се съхрани беше да не иска повече, отколкото му е нужно. Да не ламти за туй, що не му е отредено.
Поиска семейство — беше му дадено.
Поиска здраве — беше му дадено.
Поиска благоденствие — беше му дадено.
Това беше достатъчно.
Мъжът отправи своята благодарност и се прекръсти.
Душата му продължи да плава дълбоко в небитието. Препускаше волно, окъпана от топлина и благодат. Но странстванията ѝ не можеха да са вечни. Това, което бавно започна да я връща към тялото и реалността, бяха добре познатите звуци и ритми.
1
Рано сутрин върху иконите се поставя яркочервен плат, обшит със стари сребърни пари и украсен с цветя.