Пол Зюсман
Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс
1.
Очертава се това да бъде най-дългото предсмъртно писмо в историята. Титанична епитафия. Чудовищен некролог. Изкрещяна изповед, грамадна като син кит. И тъй като ще свърши с Хапчето, спокойно може и да започне с него.
Малко, бяло и кръгло, подобно на отронена сълза, без никакви отличителни черти с изключение на едва видимата резка по иначе съвършената му повърхност, Хапчето беше създадено от бащата на Емили, фармацевт в Лондон от началото на века. Признавам, че с външния си вид не е от нещата, които биха грабнали въображението. И определено не е подобаващо начало за необикновения разказ, който предстои по-нататък. Но подобно на много други неща в моя дълъг и заплетен живот, в Хапчето има повече, отколкото се забелязва на пръв поглед. Разбирате ли, въпреки безличната си и невзрачна външност то е абсолютно смъртоносно и съставките му — гран1 и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран сол на хидроцианидна киселина и половин гран стрит корен на ипекакуана — гарантират бърз, безболезнен и категоричен край на всеки, който ги погълне. И аз смятам да направя точно това след десет дни и да ги прокарам с чаша отличен кървавочервен кларет (може би „Латур“ реколта шейсет и шеста? Или по-скоро седемдесета).
И до днес не съм съвсем сигурен кога точно е било създадено Хапчето, нито с каква цел. Мога да ви кажа само, че вече го имаше, когато посетих за пръв път дома на Емили, поставено в цялото си великолепие в стъклена паничка във витрината с отрови на аптеката на баща й. Беше си все още там и четири години по-късно, на 1 януари 1910 г., следобеда на десетия ми рожден ден, когато го откраднах с помощта, подстрекателството и насърчението на Емили. (О, ще последват далеч по-ужасни престъпления!)
Ако не ме лъже паметта, денят, в който отмъкнахме Хапчето, беше неделя. Чудесна ветровита неделя, с миризма на пушек и печени кестени и с тропот на двуколки по лондонския калдъръм. По случай рождения ми ден бях поканен за следобеда в дома на Емили, където ни очакваше голямо празнично угощение с чай, сметанов кейк и препечени филийки, последвано — по моя идея — от лудешка игра на криеница из цялата къща. Емили беше изкарала лоша настинка по Коледа и още се чувстваше малко слаба, така че бързо се умори да тича нагоре-надолу по стълбите и да ме търси из многобройните скривалища.
— Да слезем в магазина на баща ми — каза тя и се облегна на парапета, за да си поеме дъх. — Може да открием нещо интересно там.
Аптеката на баща й заемаше приземния етаж на къщата и беше затворена по случай Нова година. Обикновено влизането в магазина бе абсолютно забранено, но тъй като съдържателят беше излязъл, а гувернантката на Емили, мис Уоспли, се бе оттеглила в стаята си да пише писма на деветте си сестри, нямаше кой да ни попречи да надникнем.
— Ако някой ни хване, ще кажем, че сме чули шум и сме дошли да проверим какво става — посъветва ме Емили. — Остави говоренето на мен.
Разбира се, бяхме влизали и преди в аптеката, но винаги в компанията на възрастен. Сега бе далеч по-завладяващо — същинска пещера на Али Баба с пъстроцветни буркани и бутилки, подредени по лавиците от пода до тавана, всички с надпис отпред с високи златни букви („Бермудски арарут“; „Стрити теменужки“; „Хлорат на калиев карбонат“; „Екстракт от буника“ и т.н.). В стъклени витрини бяха изложени най-модерните лекарства на времето си („Плодови соли на Ино“, „Вятърни хапчета на Пейдж Удкок“, „Американска сарсапарила на Джейкъб Таунсенд“), чиито високи стъкленици с лебедови шии сияеха примамливо в двата края на дългия махагонов тезгях. Две огледала на срещуположните стени отразяваха всичко в аптеката до безкрайност.
— Внимавай да не счупиш нещо — строго каза Емили. — И не пъхай нищо в устата си, особено от бутилките от релефно стъкло. Те са опасни.
Свалихме няколко буркана от по-достъпните рафтове и помирисахме съдържанието им, отворихме кутия с ароматизирана помада от мас на руска мечка, от която намазах малко по косата си. После се промъкнахме в работната стая в задната част на аптеката и разгледахме хаваните, везните, пресите за тинктури и ножиците за корени. Емили си поигра малко с един капкомер. Аз открих голяма фуния „Бюхнер“ и духнах през нея, сякаш надувам тръба.
— Шшш! — изсъска приятелката ми. — Мис Уоспли ще ни чуе и ще си навлечем куп неприятности. Остави фунията и да се връщаме в магазина.
Поровихме из надписаните чекмеджета от палисандрово дърво по стената зад тезгяха и си поиграхме малко с касата, като се изправяхме на пръсти и натискахме копчетата, сякаш са клавиши на някакъв голям музикален инструмент. После подушихме бутилка амоняк, от което очите ни се насълзиха и двамата се разкашляхме.