Лично аз не правех каквото и да било. Гледах телевизия (бях голям почитател на Майк Ярууд и „Двамата Рони“5) и отглеждах странния закърнял градински боб в градината на „Нанибрук“. Прекарвах дълги часове на верандата, където пушех и се взирах в Снимката, решавах по някоя и друга кръстословица и допълвах мизерната си пенсия, като редовно пердашех Бърни Мтембе на табла („Пак ме спука от бой, човече! — виеше той. — Трябва да спра проклетата табла. Направо ме разори!“).
През повечето дни обаче просто се скитах — излизах веднага след закуска и се връщах късно следобед, уморен и потен, точно за чая. Екскурзиите ми изобщо не се нравеха на директора на „Нанибрук“, който не одобряваше обитателите да излизат сами, тъй като мнозина от тях се губеха или попадаха под колелата на някой автомобил. Но тъй като беше ясно, че съм напълно с ума си и в добро физическо състояние, нямаше как да ми забрани и излизах необезпокояван.
Обикалях къде ли не. До Уимбълдън Комън, Ричмънд Парк или чак до Кингс Роуд, покрай мястото на убийството на Рик и до самия център на Лондон, където прекарвах деня в Британския музей, в парка „Сейнт Джеймс“ или в гребане по Серпентината. Понякога отивах на Бейкър Стрийт и се взирах в стария дом на Емили, превърнат в офис сграда, или до Риджънт Парк, за да погледам Уайт Лодж, мястото на моето раждане и първото ми убийство, вече разрушено и заменено с различни паркови постройки за развлечение и отдих. Никога не се застоявах там. Обземаше ме непоносима меланхолия, когато виждах миналото си напълно заличено.
Понякога Арчи Богосян ми правеше компания при тези разходки, макар че се уморяваше по-лесно от мен и предпочиташе да се заседява дълго в пъбове и кафенета на фъстъци и „Гинес“, докато си възстанови силите. Там ме забавляваше със заплетените си приключения, след което предлагаше да отскочим набързо до Сохо „да раздвижим кръвта в крайниците“. Потегляхме, Арчи бързаше напред като бигъл по следа и накрая спирахме пред някое мухлясало подземно кино за порнофилми, на чийто плесенясал екран се прожектираха сцени, спиращи дъха с откровението си. Гледахме около час с широко отворени очи и увиснали ченета, след което си тръгвахме; Арчи не пропускаше да отиде на касата и любезно да попита продавачката дали следващата седмица няма да дават „Звукът на музиката“.
Освен всичко това имаше две други неща, с които запълвах времето си в „Нанибрук“.
Едното бяха салонните танци. Всеки петък следобед обитателите, или поне онези от нас, които още бяха в състояние да ходят, се събираха в трапезарията, където мистър Мингела, спретнато дребно безполово същество с боядисана в синьо коса и червено кадифено сако, ни запознаваше с объркващите стъпки на фокстрот, полка, валс, румба, танго, кадрил и разтърсваща бедрата боса нова, отмервайки такта, като почукваше по ламперията със стара щека за билярд и сръчно управляваше един чудовищен грамофон, който специално донасяше от стаята си.
През тези петъчни следобеди жените винаги бяха повече от мъжете и затова се налагаше възрастните дами да танцуват по двойки, вкопчили се една в друга като злочести любовници. Това доставяше особено удоволствие на Арчи Богосян, който обикаляше с валсови стъпки салона и шепнеше „Без целувки, мръсни дърти лесбийки такива!“ на всяка женска двойка, изпречила се на пътя му.
Не ходех всеки петък и любезно отказвах да участвам в състезанията за седемдесетгодишни, организирани така трескаво от мистър Мингела, но танците ми доставяха несъмнено удоволствие по свой собствен начин. Упражнявах стъпките сам в стаята си с възглавница и след като подправях щедро следобедния чай на мисис Гошен, изпусках парата с мексиканска салса. Но когато пристигна мисис Бъншоп, спрях танците завинаги. Честно казано, да я видиш как танцува на джаз или диско беше една от най-отблъскващите гледки, на които съм бил свидетел през целия си живот.
Освен това — и предсмъртното ми писмо нямаше да е пълно без подобно признание — правех секс. Не с обитателите, разбира се (ама че ужасна мисъл!), и може би не толкова, колкото ми се искаше, но предвид обстоятелствата си мисля, че се справях доста добре. Определено по-добре, отколкото ми се полагаше на тази възраст.
Сексуалният ми живот винаги е бил цикличен, от бурни приливи до потискащи отливи и обратното. Например, когато бях филмова звезда, правех ужасно много секс; още повече беше, когато свирех в рок група. В Кеймбридж сексът беше добре, а годините в Ливърпул не бяха чак толкова наситени, но и не оставах на сухо. От друга страна, в затворническия лагер нямаше никакъв секс, а двайсет и четирите години в Трипали Хол бяха почти целомъдрени, ако не се брои жената на местния пекар. Нездравословното половин десетилетие преди пристигането ми в „Нанибрук“ беше абсолютно лишено от секс и затова сега смятах, че трябва да си наваксам.
5
Майк Ярууд е един от най-популярните английски комици между 60-те и 80-те г. на XX в., а „Двамата Рони“ е комедийно скеч шоу на Би Би Си от 1971 до 1987 г. с участието на Рони Баркър и Рони Корбст. — Б.ред.