Моли не му отговори. Бикът пристъпваше напред, а еднорогата се свиваше все по-ниско и по-ниско, докато им се стори, че ще се скърши на две.
— Знам какво да направя — каза Шмендрик. — Ако можех, щях да я превърна в някое друго създание, в някой звяр, твърде скромен за вниманието на Бика. Ала само великите магьосници, вълшебници като учителя ми Никос, имат такъв вид сила. Да преобразиш еднорог — всеки, който го може, умее да жонглира със сезоните и да разбърква годините; а моята сила не е повече от твоята. Всъщност е по-малко, понеже ти можеш да я докосваш, а аз — не.
После изведнъж каза:
— Виж. Свърши се.
Еднорогата стоеше неподвижно пред Червения бик. Главата ѝ бе приведена, а белотата ѝ — одрипавяла до сапуненосиво. Изглеждаше изпита и мъничка, и дори Моли, която я обичаше, не можа да не забележи, че еднорогата е нелепо животно, когато загуби сиянието си. Лъвска опашка, крака на сърна, стъпала на коза, гривата — студена и рехава като пяна в шепата ми, овъгленият рог, очите… о, очите! Моли хвана ръката на Шмендрик и с всички сили впи нокти в нея.
— Ти имаш магия — каза тя. Чу собствения си глас, дълбок и ясен като на сибила [17]. — Може би не можеш да я намериш, но нея я има. Повика Робин Худ, а Робин Худ не съществува — но той дойде, и беше истински. Това е магия. Имаш всичката сила, която ти трябва, ако посмееш да я потърсиш.
Шмендрик се взря в нея безмълвно и толкова втренчено, сякаш зелените му очи бяха поели да търсят магията му в очите на Моли Гру. Бикът леко пристъпи към еднорогата, вече не преследвач, а повелител, който я водеше с тежестта на присъствието си. Тя тръгна пред него, кротка, послушна. Той я последва като овчарско куче, насочвайки я към назъбената кула на крал Хагард и към морето.
— Ах, моля те! — гласът на Моли сега се ронеше. — Моля те, не е честно, не може да бъде. Ще я откара при Хагард и никой няма да я види повече, никой. Моля те, ти си магьосник, няма да му позволиш.
Пръстите ѝ се впиха още по-дълбоко в ръката му.
— Направи нещо! — Тя изхлипа. — Не му позволявай, направи нещо!
Шмендрик напразно дърпаше вкопчените ѝ пръсти.
— Нищичко няма да направя — процеди той през зъби, — докато не ми пуснеш ръката.
— О — възкликна Моли. — Съжалявам.
— Така можеш да спреш кръвообращението, да знаеш — сурово рече магьосникът.
Той разтри ръката си и пристъпи няколко крачки напред, на пътя на Червения бик. Застана там със скръстени ръце и вдигната глава, макар че тя клюмваше от време на време, понеже бе много уморен.
— Може би този път — чу го Моли да си мълви, — може би този път. Никос казваше — какво казваше Никос? Не помня. Толкова време мина.
В гласа му имаше странна, стара печал, която Моли не бе чувала никога преди. Сетне веселието изригна като пламък, докато казваше:
— Е, кой знае, кой знае? Ако не е този път, навярно мога да го накарам да бъде. Поне тая утеха имаш, приятелю Шмендрик. Веднъж да не виждам как можеш да объркаш нещата повече. — И той се засмя меко.
Понеже бе сляп, Червеният бик не забеляза високата фигура на пътя, докато почти не я сгази. Тогава спря, душейки въздуха; в гърлото му се надигаше буря, ала люлеенето на огромната му глава издаваше объркване. Еднорогата спря заедно с него и дъхът на Шмендрик секна, когато я видя тъй покорна.
— Бягай! — викна ѝ той. — Бягай!
Ала тя и за миг не вдигна поглед от земята, към него или назад към Бика, или настрани.
При звука от гласа на Шмендрик ръмженето на Бика се засили и стана по-заплашително. Изглежда нямаше търпение да се махне от долината заедно с еднорогата и магьосникът си помисли, че знае защо. Зад извисяващото се сияние на Червения бик той виждаше две или три мъждукащи звезди и предпазливо загатване за по-топла светлина. Зората бе близо.
— Не обича дневната светлина — рече си Шмендрик. — Струва си да го запомня.
Още веднъж викна на еднорогата да бяга, но единственият отговор бе рев като барабанен бой. Еднорогата се стрелна напред и Шмендрик трябваше да отскочи от пътя ѝ, иначе щеше да го прегази. Бикът я следваше отблизо; сега я насочваше стремглаво, тъй, както вятърът — рехавата, разкъсана мъгла. Мощта на преминаването му повдигна Шмендрик и го захвърли другаде, премятащ и търкалящ се, за да не бъде сгазен, с ослепели от шока очи и пламнала глава. Той си помисли, че чува писъка на Моли Гру.
Издрапвайки на едно коляно, видя, че Червеният бик е отвел еднорогата почти до началото на горичката. Ако можеше само още веднъж да се опита да избяга… ала тя принадлежеше на Бика, не на себе си. Магьосникът я зърна за миг, бледа и изгубена между бледите рога, преди дивите червени плешки да я скрият от погледа му. После, олюляващ се и отмалял, победен, той затвори очи и остави отчаянието си да закрачи през него, докато се пробуди нещо, което веднъж вече се бе събуждало в него. Той извика високо, от страх и от радост.