Лейди Амалтея се разсмя, когато той млъкна, и от този звук старата, стара тъмнина на замъка сякаш заотстъпва и от двама им, съскайки.
— Това беше полезно — рече тя. — Благодаря ви, господарю.
— Не знам защо изпях тази — смутено каза принц Лир. — Един от хората на баща ми я пееше. Всъщност не ѝ вярвам. Мисля, че любовта е по-силна от навиците или обстоятелствата. Мисля, че е възможно да се съхраниш за друга дълго време и още да помниш защо чакаш, когато тя най-сетне дойде.
Лейди Амалтея отново се усмихна, но не отговори, и принцът пристъпи към нея.
Удивен от собствената си дързост, той меко рече:
— Ако можех, бих влязъл в съня ви, за да ви пазя и да погубя нещото, което ви преследва, както щях да сторя, ако то имаше смелостта да се изправи срещу мен посред бял ден. Ала не мога да дойда, освен ако не ме сънувате.
Преди да успее да му отговори, ако изобщо се канеше, двамата чуха стъпки по витото стълбище и приглушените думи на крал Хагард:
— Чух го да пее. Откъде накъде ще пее?
После Шмендрик, кралският магьосник, с мек и припрян глас:
— Господарю, това беше някаква си героична балада, някой шансон дьо жест [20], като ония, които често пее, когато поема към славата или се връща към известността. Бъдете спокоен, Ваше Величество…
— Никога не пее тук — рече кралят. — По време на глупашките си странствания пее безспир, сигурен съм, защото героите правят така. Но той пееше тук, и не за битки и храброст, а за любов. Къде е тя? Разбрах, че пее за любов още преди да го чуя, защото самите камъни потрепериха, както когато Бикът се размърдва под земята. Къде е тя?
Принцът и лейди Амалтея се погледнаха в мрака и в оня миг се оказаха рамо до рамо, макар никой от двамата да не помръдна. Заедно с това дойде и страхът от краля, понеже каквото и да се бе родило между тях, то можеше да се окаже нещо, което той иска. Една по-горна площадка водеше към коридор; те се обърнаха и хукнаха заедно, въпреки че не виждаха по-далеч от дъха си. Нейните ходила бяха беззвучни като обещанието, което му бе дала, но неговите тежки ботуши отекваха точно като ботуши по каменния под. Крал Хагард не ги последва, но гласът му прошумоля по коридора след тях, шепнейки изпод думите на магьосника.
— Мишки, господарю мой, без съмнение. За щастие поназнайвам едно специално заклинание…
— Нека бягат — рече кралят. — Доволен съм, че бягат.
Когато спираха да тичат, където и да спираха, те отново се поглеждаха.
Зимата виеше и пълзеше, не към пролет, а към краткото, лакомо лято в земите на крал Хагард. Животът в замъка продължи сред тишината на онези места, в които никой не храни надежди за нищо. Моли Гру готвеше и переше, премиташе плочници, поправяше доспехи и остреше мечове; сечеше дърва, мелеше брашно, тимареше коне и чистеше конюшните им, топеше откраднато злато и сребро за ковчежетата на краля и печеше тухли без слама. А вечерите, преди да си легне, обикновено четеше новите стихове на принц Лир за лейди Амалтея и ги хвалеше, и поправяше правописа.
Шмендрик се правеше на шут, жонглираше и шикалкавеше според прищевките на краля; мразеше всичко това и знаеше, че Хагард знае за омразата му и ѝ се наслаждава. Никога повече не предложи на Моли да избягат от замъка, преди Хагард да се е убедил в истината за лейди Амалтея; ала вече не се стремеше да открие тайния път към Червения бик, дори когато му отпускаха лично време. Изглежда се бе предал, не пред краля, а пред някакъв далеч по-стар, по-жесток враг, който най-сетне го беше застигнал, в оная зима на онова място.