— Крещи по-силно — продължи. — Дъртият сигурно е наоколо. Той не спи много.
Моли възкликна радостно и дори лейди Амалтея пристъпи по-близо. Шмендрик стоеше със свити юмруци, а по лицето му нямаше следа от триумф. Черепът каза:
— Хайде, питай ме как да откриеш Червения бик. Няма начин да сбъркаш, ако поискаш съвет. Аз съм стражът на краля, поставен да пази пътя към Бика. Дори принц Лир не знае тайния път, но аз го знам.
— Ако наистина си тук на пост — попита Моли Гру, малко плахо, — защо не вдигнеш тревога? Защо ни предлагаш помощ, вместо да призовеш стражите?
Черепът зачатка в смях.
— Вися върху тая колона от бая време — рече той. — Бях най-верният човек на Хагард, преди да ми отсече главата без причина. Случи се в ония дни, когато нарочно беше зъл, за да разбере дали така му харесва. Оказа се, че не, но той реши, че поне може да оползотвори някак главата ми, затова я набучи тук да му служи като страж. При тия обстоятелства не съм най-лоялният му слуга.
— Тогава разгадай загадката — рече Шмендрик тихо. — Разкрий ни пътя към Червения бик.
— Няма — отвърна черепът. После се разсмя като луд.
— Защо? — викна вбесено Моли. — Що за игра…?
Дългите жълти челюсти на черепа не помръднаха и за миг, но мина доста време, преди тракането на злорадия смях да заглъхне. Дори бързащите нощни твари се заковаха сред бонбоненото си сияние, докато утихна.
— Аз съм мъртъв — рече черепът. — Мъртъв съм и вися в мрака да наглеждам имуществото на Хагард. Едничкото ми развлеченийце е да дразня и вбесявам живите, а сгодни случаи за това не се появяват често. Което е печален пропуск, понеже докато бях жив, имах особено вбесяващ характер. Ще ми простите, убеден съм, ако се позабавлявам с вас. Пробвайте утре. Може да ви кажа утре.
— Ама ние нямаме време! — примоли се Моли.
Шмендрик я смушка, но тя побърза да продължи, като пристъпи до черепа и се обърна право към необитаемите му очи.
— Нямаме време. Дори сега може да сме закъснели.
— Аз имам време — отвърна черепът замислено. — Всъщност не е толкова хубаво да имаш време. Юркане, търчане, зор, това пропуснато, онова забравено, ония другите твърде големи да се поберат в толкоз мъничко място — така си беше устроен животът. Предполага се, че за някои неща ще закъснееш. Не се кахърете.
Моли щеше да продължи с молбите си, но магьосникът я сграбчи за ръката и я дръпна настрани.
— Тихо! — изстреля той яростно. — Нито дума, нито думица повече. Проклетото нещо проговори, нали? Може би това е достатъчно за гатанката.
— Не е — осведоми го черепът. — Ще говоря, колкото си щете, но няма да ви кажа нищо. Направо да си умрете от мъка, а? Пък да ме бяхте видели, като бях жив.
Шмендрик не му обърна внимание.
— Къде е виното? — попита той Моли. — Да видим какво мога да направя с виното.
— Не можах да намеря никакво — отвърна тя притеснено. — Търсих навсякъде, но мисля, че в целия замък няма и капка.
Магьосникът се втренчи в нея сред смазваща тишина.
— Наистина търсих — натърти тя.
Шмендрик бавно вдигна ръце и пак ги отпусна.
— Е — рече той. — Е, дотук бяхме, щом не можем да намерим виното. Имам своите илюзии, но не мога да направя вино от въздуха.
Черепът се закиска тикащо и тракащо.
— Материята не може да бъде създавана или унищожавана — отбеляза той. — Поне не и от повечето магьосници.
Моли извади от една гънка на роклята си малка стъкленица, която леко проблясваше в мрака.
— Реших, че ако имаш малко вода като за начало… — каза тя.
Шмендрик и черепът я изгледаха по един и същи начин.
— Ами, вече е правено — настоя тя високо. — Не е като да трябва да измисляш нещо ново. Никога не бих те карала такова нещо.
Когато се чу какво казва, тя извърна очи към лейди Амалтея; но Шмендрик взе стъкленицата от ръката ѝ и се взря в нея замислено, като я въртеше в пръстите си и си мърмореше любопитни, крехки думи. Накрая рече:
— Защо не? Както казваш, това си е стандартен фокус. Даже доста популярен по едно време, спомням си, но тия дни е малко демоде.
Той бавно плъзна ръка над стъкленицата, изпридайки някаква дума във въздуха.
— Какво правиш? — обади се черепът нетърпеливо. — Хей, направи го по-близо, направи го тук. Нищо не виждам.
Магьосникът се обърна с гръб, притисна стъкленицата до гърдите си и се наведе над нея. Той поде шепнещ напев, който напомни на Моли за звуците от изгаснал огън дълго след като е изтлял и последният въглен.
— Ясно ви е — прекъсна за миг, — че няма да е нищо специално. Vin ordinaire [21], ако изобщо стане.