Лир не отговори и магьосникът никога не узна дали го е чул или не.
Шмендрик сънува, че еднорогата идва и застава край него с изгрева на луната. Нощният ветрец вееше и рошеше гривата ѝ, а луната сияеше върху изящната ѝ като снежинка глава. Той знаеше, че е сън, но бе щастлив да я зърне.
— Колко си красива — рече ѝ. — Така и не ти го казах наистина.
Щеше да разбуди и другите, но очите ѝ му изпяха ясно предупреждение, като две уплашени птичета, и той разбра, че ако помръдне да извика Моли или Лир, ще се събуди и тя ще изчезне. Затова само каза:
— Мисля, че те те обичат повече, макар че и аз се старая колкото мога.
— Затова е така — отвърна тя и той не можа да реши на кое му отговаря. Лежеше, без да помръдва, с надеждата, че ще си спомня точната форма на ушите ѝ, когато се събуди сутринта.
— Вече си истински и смъртен вълшебник — рече тя, — както винаги си желал. Това прави ли те щастлив?
— Да — отговори той с тих смях. — Не съм клетият Хагард, та да изгубя желанието на сърцето си, щом го постигна. Ала има вълшебници и вълшебници; има черна магия и бяла магия, и безчетните нюанси на сивото помежду им — и сега разбирам, че разлика няма. Независимо дали ще реша да бъда онова, което хората наричат мъдър и добър магьосник — да помагам на герои, да възпирам вещици, зли владетели и неразумни родители; да викам дъжд, да лекувам белодробен антракс [24] и въртоглавие по овцете, да смъквам котки от клоните — или ще избера ретортите, пълни с еликсири и есенции, праховете, билките и отровите, гримоарите [25] с катинар, обвити в кожи, които е по-добре да не бъдат назовавани, мръсната мъгла, изпълваща стаята, и сладкия глас, шушнещ отвътре — е, животът е кратък и на колцина мога да помогна или да навредя? Най-сетне имам сила, но светът все още е твърде тежък, за да го поместя, макар приятелят ми Лир да си мисли друго.
Той отново се засмя в съня си, малко тъжно.
— Така е — рече еднорогата. — Ти си човек, а хората не могат да променят нищо с делата си.
Но гласът ѝ бе странно бавен и угрижен.
— Кое ще избереш? — попита тя.
Магьосникът се засмя за трети път.
— О, ще е доброжелателната магия, без съмнение, защото би ти харесала повече. Не мисля, че някога ще те видя отново, но ще се опитвам да правя онова, което би те зарадвало, ако знаеше. А ти — къде ще си ти през остатъка от живота ми? Мислех, че вече си се прибрала у дома в гората си.
Тя се извърна леко и във внезапната звездна светлина по раменете ѝ всичките му приказки за магия застъргаха като пясък в гърлото му. Пеперудки, мушици и други нощни насекоми, толкова малки, че си нямаха име, долетяха и бавно затанцуваха около яркия ѝ рог, и от това тя не изглеждаше по-глупаво, а напротив — те изглеждаха мъдри и прекрасни, докато я славеха. Котаракът на Моли се търкаше между предните ѝ крака.
— Другите заминаха — каза еднорогата. — Разпръснаха се по горите, от които бяха дошли, всеки в своята, и на хората няма да им е по-лесно да ги зърнат, отколкото ако още бяха в морето. Аз също ще се върна в гората си, но не зная ще мога ли да живея щастливо там, или нейде другаде. Бях смъртна и част от мен още е. Изпълват ме сълзи и копнеж, и страх от смъртта, макар да не мога да плача и да не искам нищо, и да не мога да умра. Вече не съм като другите, защото никога не се е раждал еднорог, който може да скърби, ала аз мога. Аз скърбя.
Шмендрик закри лице като дете, въпреки че бе велик магьосник.
— Съжалявам, съжалявам — мълвеше той в шепите си. — Сторих ти зло, както Никос — на онзи еднорог, и също толкова доброжелателно, и не мога да го поправя, както не е успял и той. Мама Фортуна, крал Хагард и Червеният бик заедно бяха по-мили с теб, отколкото аз.
Но еднорогата нежно му отвърна:
— Народът ми отново е на свобода. Никоя тъга няма да живее в мен толкова дълго, колкото тая радост — освен една, за която също ти благодаря. Сбогом, добри магьоснико. Ще се опитам да си ида у дома.
Тя си тръгна напълно безшумно, но той се събуди, а кривоухият котарак мяукаше самотно. Шмендрик извърна глава и видя трептенето на лунната светлина в отворените очи на крал Лир и Моли Гру. Тримата лежаха будни до сутринта, ала никой не проговори.
На зазоряване крал Лир стана и оседла коня си. Преди да го яхне, той се обърна към Шмендрик и Моли.
— Ще се радвам да ме навестите някой ден.
Те го увериха, че ще дойдат, но той продължаваше да се бави край тях, сучейки висящите поводи между пръстите си.
— Снощи я сънувах — продума той.
— И аз! — викна Моли, а Шмендрик отвори уста и пак я затвори.