Лейди Амалтея падна тъй безвъзвратно, както се скършва цвете. Шмендрик отскочи встрани и се извъртя, за да издърпа Моли Гру със себе си. Двамата се блъснаха в една разцепена скала и се свиха заедно там, а Червеният бик профуча край тях, без да се обърне. Ала миг по-късно застина по средата на крачката си; и внезапната неподвижност — нарушавана само от дишането му и далечното бучене на морето — щеше да изглежда нелепа, ако не бе причината за нея.
Девойката лежеше върху хълбока си, с крак, затиснат под тялото. Раздвижи се бавно, но не издаде звук. Принц Лир стоеше между нея и Бика, без оръжие, но с вдигнати ръце, сякаш още държеше меч и щит. За втори път през тази безкрайна нощ той рече:
— Не.
Изглеждаше много глупаво и всеки момент щеше да бъде стъпкан. Червеният бик не го виждаше и щеше да го убие, без дори да разбере, че принцът е стоял на пътя му. В онзи миг почуда и обич, и силна тъга разтърсиха Шмендрик Магьосника, събраха се вътре в него и го изпълниха, изпълниха го, докато почувства как прелива и потича с нещо, което не бе нито едно от трите. Не му се вярваше, ала то дойде при него въпреки всичко, така, както го бе докосвало дваж преди и го бе оставяло по-пуст от всякога. Този път беше премного, за да го удържи: разля се през кожата му, плисна от пръстите на ръцете и краката му, бликна в очите и косата, и ямките на раменете му. Беше премного, за да го удържи, премного, за да бъде използвано някога; и все пак той откри, че ридае от болката на чудовищната си алчност. Помисли си или изрече, или изпя: „Не знаех, че съм бил толкова празен, та да бъда толкова пълен.“
Лейди Амалтея продължаваше да лежи, където бе паднала, макар че сега се опитваше да стане, а принц Лир все тъй я пазеше, вдигнал голи ръце срещу огромния силует, който се извисяваше над него. Връхчето на езика му се подаваше от ъгълчето на устата и го караше да изглежда сериозен като дете, което разглобява нещо. Много години по-късно, когато името на Шмендрик бе станало по-прославено от името на Никос, по-ужасяващо от афритите22, които се предаваха при произнасянето му, вълшебникът не можеше да направи и най-малката магия, без да види образа на принц Лир, с присвити в ярката светлина очи и подал се език.
Червеният бик отново тропна с копито и принцът падна по лице и се изправи окървавен. Бикът забоботи гърлено и невиждащата, набъбнала глава пое надолу, накланяйки се като везните на съдбата. Смелото сърце на Лир увисна между бледите рога, сякаш вече капещо от върховете им, сам той — сякаш вече размазан и разчленен; устата му леко се изкриви, но той не помръдна. Гърголенето на Бика се засилваше, докато рогата се свеждаха.
В този миг Шмендрик излезе на открито и изрече няколко думи. Те бяха къси, нито мелодични, нито груби, и самият Шмендрик не успя да ги чуе заради ужасяващото ръмжене на Червения бик. Но магьосникът знаеше какво означават, знаеше точно как да ги изрече, знаеше и че може да ги изрича отново, когато поиска, по същия начин или по друг. Сега ги произнесе нежно и с радост, и едновременно усети как безсмъртието се свлича от него като броня, или като саван.
При първата дума от заклинанието лейди Амалтея извика слабо и горчиво. Тя отново протегна ръце към принц Лир, но той стоеше с гръб към нея, защитавайки я, и не я чу. Моли Гру с натежало сърце улови ръката на Шмендрик, но магьосникът продължи да говори. Въпреки това, дори когато чудото разцъфна на мястото ѝ — морскобяло, морскобяло, тъй безкрайно прекрасно, колкото Бикът бе могъщ — дори тогава лейди Амалтея остана вкопчена в себе си още миг. Вече я нямаше и все пак лицето ѝ увисна като дихание в студената, зловонна светлина.
Щеше да е по-добре, ако принц Лир не се бе обръщал, преди тя да изчезне, но той се обърна. Видя еднорогата и тя заблестя в него като в стъкло, но онази, която той повика, бе другата — прокудената, лейди Амалтея. Неговият глас бе нейният свършек: тя изчезна, когато извика името ѝ, сякаш бе изкукуригал, за да извести деня.
Събитията се развиха едновременно бързо и бавно, като в сънищата, където всъщност няма разлика. Еднорогата стоеше съвсем неподвижно и ги гледаше с изгубени, отнесени очи. Изглеждаше дори по-красива, отколкото си я спомняше Шмендрик, понеже никой не може да задържи дълго еднорог в ума си; и все пак не бе същата като преди, не повече от него самия. Моли Гру тръгна към нея, редейки меки и глупави думи, но еднорогата не показа, че я познава. Чудният рог оставаше мътен като дъжда.