Като подражаваха на своите по-опитни другари и взеха пример от тяхната самоувереност, Мънроу и Хейуърд заспаха без страх, макар и с безпокойство. Когато росата се изпари, а слънцето разпръсна мъглите и започна да облива гората със силната си светлина, пътниците отново поеха пътя си.
След като извървяха няколко мили, Ястребово око, който бе избързал напред и ги водеше, сега започна да се движи по-предпазливо и внимателно. Често спираше да оглежда дърветата и не пресичаше ни една рекичка, без да изследва внимателно количеството, бързината и цвета на водата и. И понеже не се доверяваше на собствената си преценка, често се обръщаше за съвет към Чингачгук. При едно от тези съвещания Хейуърд забеляза, че Ункас стои търпеливо настрани, мълчи и заинтересувано слуша. Много му се щеше да се обърне към младия вожд и да го запита какво мисли за по-нататъшния, им път, но спокойното и достойно държане на туземеца го караше да си мисли, че и той като него разчита напълно на мъдростта и съобразителността на по-старите от групата. Най-после разузнавачът заговори на английски и веднага обясни трудността на настоящото им положение.
— Когато разбрах, че пътят на хуроните води на север — каза той, — нямаше нужда от дългогодишната ми опитност, за да ми стане ясно, че те следват долините и ще се движат между водите на Хъдзън и на Хорикън, докато стигнат до изворите на канадските потоци, които ще ги отведат в центъра на земите, заемани от французите. Но ето на, ние сме вече тук, недалеч от Скарун64, а не сме видели никакви следи от тях! Човек е несъвършено същество и твърде е възможно да не сме надушили истинската диря.
— Господ да ни пази от подобна грешка! — възкликна Дънкън. — Нека се върнем назад по стъпките си и да изследваме пътя с още по-остър поглед. Няма ли и Ункас да даде някакъв съвет при това затруднено положение?
Младият мохикан хвърли поглед към баща си, но запази спокойното си и невъзмутимо държане и продължи да мълчи. Чингачгук долови погледа му и с движение на ръката си го подкани да говори. Щом му бе дадено това позволение, сериозната сдържаност изчезна от лицето на Ункас и по него проблесна радост и интелигентност. Той подскочи като елен и се изкачи тичешком по една стръмнина на няколко десетки ярда пред тях. Там застана ликуващ над една купчинка прясна пръст, която личеше, че скоро е била разровена от някакво голямо животно. Очите на всички проследиха това неочаквано движение и от възторжения вид на младежа разбраха, че е сполучил!
— Ето следа! — възкликна разузнавачът, като се приближи до посоченото място. — За годините си момъкът има остри очи и бърз ум.
— Много е чудно, че досега се е стърпял да не издаде това, което е знаел — промърмори Дънкън до него.
— Още по-чудно щеше да бъде, ако бе проговорил, без да го подканят. Не, не, нашите бледолики младежи, които се учат от книгите и мерят знанията си по прочетените страници, може да си въобразяват, че и по ум, както с краката си, изпреварват бащите си, но там, където опитът е учител, ученикът е принуден да признае значението на годините и затова им отдава нужната почит!
— Погледнете! — каза Ункас, като посочи на север и на юг към ясната и широка следа, която се виждаше от двете му страни. — Тъмнокосата девойка се е отправила към студените места.
— Никоя хрътка не е попадала на по-хубави дири — отговори разузнавачът, като се втурна по посочения път. — Късметът ни работи чудесно и можем да вървим с високо вирнат нос. Да, да, ето и двата коня с клатушкащата се походка; този хурон пътува като някой бял генерал. Човечецът просто е загубил разсъдъка си и е полудял! Огледай се добре и виж дали няма следи от колела, сагамор — продължи той, като хвърли поглед назад и се разсмя, обхванат от ново задоволство. — Скоро ще открием, че този глупак пътува дори с кола, макар че го следят три чифта от най-острите очи из тия погранични местности.
Повишеното настроение на разузнавача и забележителният успех в преследването, при което бяха изминали един криволичещ път, дълъг повече от четиридесет мили, не можеха да не обнадеждят и останалите. Сега те напредваха бързо, със същата увереност, с която един пътник би вървял по широко шосе. Ако някоя скала или рекичка, или парче земя, по-твърда от обикновено, прекъсваха следваните от тях дири, вярното око на разузнавача ги откриваше малко по-далеч, така че рядко ставаше нужда да се забавят дори една минута. Напредването им беше много улеснено от тяхната увереност, че Магуа се е движил по долините, обстоятелство, което даде правилна насока на пътя им. От друга страна, хуронът не бе напълно пренебрегнал хитростите, с които туземците обикновено си служат, когато се оттеглят пред неприятеля. Често се виждаха лъжливи следи и внезапни завои там, дето някое поточе или по-особената почва позволяваха това. Но преследвачите рядко се мамеха и винаги успяваха да разберат грешката си, преди да изгубят време или разстояние по погрешните дири.