Щом посетителят влезе, зорко наблюдаващите го индианци се дръпнаха от входа, заобиколиха го и зачакаха търпеливо момента, когато чужденецът щеше да благоволи да заговори. По-голямата част от тях се облегнаха лениво на гредите, които крепяха чудноватата постройка, докато трима-четирима от най-възрастните и най-видните вождове заеха места на земята, малко по-напред.
Вътре гореше запалена факла. Поклащай от въздушното течение, пламъкът и осветяваше с червения си блясък ту едно лице, ту друго, ту една фигура, ту друга. Дънкън се възползува от светлината, за да отгатне по лицата на домакините как ще го приемат.
Но наблюдателността му се оказа безсилна срещу студеното и хитро държане на хората край него. Вождовете почти не го поглеждаха. Те стояха с приковани към земята очи, което би могло да се вземе като уважение, обаче също така лесно можеше да се изтълкува като недоверие. Мъжете, които седяха в сянка, бяха по-малко сдържани. Дънкън скоро долови беглите им, но проницателни погледи, които изследваха външността и облеклото му; те забелязваха и обсъждаха всяка промяна в израза на лицето му, всеки жест, всяка черта от украсата му, и дори кройката на дрехите му.
Най-после един индианец, чиято коса бе започнала да посивява, но чиито мускулести крайници и твърда стъпка показваха, че все още е годен да се справя с войнишките си задължения, излезе от един мрачен ъгъл, където навярно се бе наместил, за да може скритом да наблюдава, и заговори. Той си служеше с езика на виандотите70 или хуроните и следователно думите му бяха неразбираеми за Хейуърд, но жестовете, които придружаваха думите, по-скоро изразяваха учтивост, отколкото гняв. Хейуърд поклати глава и направи движение, с което искаше да каже, че не може да отговори.
— Няма ли някой измежду моите братя, който да говори френски или английски? — запита той на френски и отправи поглед наоколо от едно лице към друго, надявайки се да види някой да му кимне утвърдително.
Макар че няколко глави се обърнаха, сякаш за да доловят значението на думите му, те останаха без отговор. — Бих изпитал голямо съжаление — продължи Дънкън, като приказваше бавно и си служеше с най-простия френски език, който знаеше, — ако се окаже, че нито един от мъжете на това мъдро и смело племе не разбира езика, с който си служи великият крал, когато се обръща към децата си. Сърцето му ще се натъжи много, ако сметне, че неговите червенокожи воини му оказват толкова малко почит!
Последва дълга и тържествена пауза, през време на която нито едно помръдване на някой крайник, нито един израз на някое око не можа да издаде впечатлението, което думите му произведоха. Дънкън знаеше, че домакините му считат мълчанието за добродетел, така че с радост се възползува от този обичай, за да подреди мислите си. Най-после същият воин, който го бе заговорил преди това, сега отвърна сухо, с френското наречие на канадските индианци:
— Когато нашият велик баща говори на народа си, с езика на хуроните ли си служи?
— Той не прави разлика между децата си и за него е без значение дали кожата им е червена, черна или бяла — отвърна уклончиво Дънкън, — при все че е най-доволен от смелите хурони.
— Какво ще каже той — запита предпазливо вождът, — когато бързоходците преброят пред него скалповете, които преди пет дни отрязахме от главите на ингизите71?
— Те бяха негови неприятели — каза Дънкън, като потрепера неволно — и безсъмнено ще каже: „Добре сте постъпили; моите хурони са много смели.“
— Нашият канадски баща не мисли така. Вместо да възнагради своите индианци, той обръща очите си към миналото. Вижда умрелите ингизи, но не и хуроните. Какво може да означава това?
70
Виандотите или хуроните, които са били многобройни в Канада, са се наричали ахондати, а на английски — виондати. Французите ги наричали хурони от френската дума la hure или вчесани нагоре, защото са си сресвали косите право нагоре, което им придавало свиреп изглед. Между многото племена, които са придружавали маркиз де Монкалм в неговите настъпления, е имало доста хурони — едни от Монреал, а други от Детройт. — Б.а.