След няколко минути видяха едно жребче да се носи като елен между правите стволове на боровете, а в следния миг се появи и неугледната фигура на описания в предишната глава човек, движещ се с най-голямата бързина, която можеше да изтръгне от мършавия си кон, без той да се пребие. До този момент тази личност бе убягнала от вниманието на пътниците. Ако той привличаше погледите, когато беше изправен на крака и разкриваше величествения си ръст, то още по-голяма вероятност имаше грациозността му на ездач да приковава вниманието.
Макар че постоянно си служеше с единствената шпора, за да мушка кобилата, едничкият постоянен ход, който можеше да наложи, беше кентърбърийски галоп със задните крака, при който в някои моменти участвуваха и предните, макар че те обикновено поддържаха лек тръс. Може би бързината, с която животното преминаваше от единия ход в другия, създаваше някаква зрителна измама, която караше наблюдателя да го смята за много по-силно, отколкото беше в действителност. Във всеки случай Хейуърд, който имаше набито око за качествата на конете, въпреки всичкото си умение не можеше да разбере по какъв начин неговият настойчив гонител успява да го проследи по криволичещите пътеки.
Усилията и движенията на ездача бяха не по-малко забележителни от тези на коня. Щом конят променяше хода си, ездачът се изправяше на стремената с целия си висок ръст; по тоя начин, като удължаваше чрезмерно краката си, той ту израстваше внезапно, ту се смаляваше, така че човек не можеше да си състави никакво понятие за височината му. Ако към това прибавим и обстоятелството, че поради мушкането с единствената шпора едната страна на кобилата сякаш се движеше по-бързо от другата и че рунтавата опашка непрестанно удряше пострадалия хълбок, ние ще завършим описанието както на коня, така и на ездача.
Докато Хейуърд наблюдаваше непознатия, намръщеното му, но красиво, открито и мъжествено чело постепенно се разведри и устните му се извиха в лека усмивка. Алиса не направи голямо усилие да възпре смеха си; дори и в черните, замислени очи на Кора проблесна усмивка, която тя подтискаше по-скоро по навик, отколкото по природа.
— Търсите ли някого тук? — запита Хейуърд, когато другият се бе приближил достатъчно близко и бе намалил хода си. — Надявам се, че не носите лоши новини.
— Точно така — отвърна непознатият, като размахваше енергично триъгълната си касторена шапка, за да раздвижи задушния горски въздух, а в туй време слушателите му се двоумяха дали неговият отговор се отнася до първия, или до втория въпрос на младия човек. Когато обаче разхлади лицето си и си пое дъх, той продължи: — Чух, че сте тръгнали за форта Уилиам Хенри, а тъй като и моят път е нататък, реших, че и за вас, и за мене ще е добре да си правим компания.
— Изглежда, че имате привилегията на решаващ глас — отвърна Хейуърд. — Ние сме трима, а вие не сте се допитали до другиго освен до себе си.
— Точно така. Най-важното е човек сам да знае какво иска. Щом сте сигурни в това — а то никак не е лесно там, където има и жени — следващата стъпка е да се действува съобразно с взетото решение. Положих усилие и за двете и ето ме тук.
— Ако сте се отправили към езерото, вие сте сбъркали пътя — каза надменно Хейуърд. — Шосето е най-малко половин миля зад вас.
— Точно така — отвърна непознатият, без ни най-малко да се смути от хладното посрещане. — Бавих се в Едуард една седмица и трябваше да съм ням, за да не попитам кой път трябва да взема; а пък ако бях ням, не бих могъл да упражнявам призванието си. — И след като се покиприх малко като човек, чиято скромност му забранява да се възхити по-открито от духовитостта си, която остана неразбираема за слушателите му, той продължи: — Не е много благоразумно за човек с моята професия да бъде прекалено близък с хората, които трябва да поучава, и поради тази причина не вървя по стъпките на войската; а освен това смятам, че човек като вас може да даде най-правилна преценка по въпросите, свързани с пътуването. Поради това реших да се присъединя към компанията ви, за да бъде пътуването ми по-приятно и да бъда в общество.
— Твърде своеволно, ако не и прибързано решение! — възкликна Хейуърд, който се двоумеше дали да прояви все по-нарастващия си яд, или да се изсмее в лицето на събеседника си. — Но вие говорите за някакво поучаване и за някаква професия; да не би да сте придаден към доброволческия полк14 като преподавател по благородната наука за нападение и отбрана? Или пък сте човек, който чертае линии и ъгли под предлог, че тълкува математиката?