Обърна се, за да поеме към дома, и едва не се просна по лице, съзирайки Пениман, който държеше бастуна си в едната ръка, забучил вонящата лула в устата си, застанал на не повече от петнайсетина фута от него, сам-самичък на кея. Беше облечен в бялото си палто и се бе надвесил над перилата, взирайки се в морето. На Ендрю му се стори, че държи въдичарска макара, клати я над водата… кой знае, може би се опитваше да улови камбала и да я издърпа с голи ръце. Един лъч се отрази в онова, което бе привързано на края на кордата; дали беше стръв или кука за бас18… не, в полумрака и мъглата Ендрю не можеше да различи добре. Чу се звук от цопването й във водата и в същия миг кеят се разтресе, сякаш някаква огромна вълна се бе разбила в основите му. Съвпадение, разбира се, но Вселената като че ли бе на служба на Пениман, съдействайки му в неговото позьорство и преструвки.
Ендрю реши, че дори няма да се поинтересува какво се опитва да улови Пениман. Щеше да го игнорира напълно. Губеше всеки път, когато проявяваше интерес към този човек. Без да вдигне глава, Пениман попита:
— На разходка, а? — и подръпна кордата.
— Точно така — сърцето на Ендрю блъскаше като машина, бълваща пирони. Той веднага се насочи към „Мейн стрийт“. Виждаше уютната светлина на уличните лампи, смаляващи се в посока към магистралата и фаровете на кола, която зави към кея, но се отдалечи по улицата.
— Търсиш ли нещо? — поинтересува се Пениман точно в мига, когато Ендрю мина покрай него.
— Не, само се разхождам. Малко чист въздух.
— Има нещо във въздуха тази нощ, нали?
— Мъгла — отговори Ендрю, кимна и се отдалечи, страстно желаейки да не беше по чехли. Помисли за момент какво ли е направила мъглата от косата му, но отхвърли мисълта, отбелязвайки все пак, че тя някак си не бе навредила на косата на Пениман и се запита как става така. Да, имаше нещо във въздуха тази нощ, точно както Пениман се бе изразил. И не беше нито мъгла, нито тъмнина. Носеше се вече от седмица и без съмнение щеше да продължава да се носи, докато чертите му не се избистрят от сивотата и то се обяви пред света.
В мига, когато Ендрю слезе от кея на пясъка, луната надзърна през една пролука в мъглата, сякаш пожелала да хвърли един бърз поглед на човека, дръзнал да излезе на лов за тайни. Една вълна леко се разби по протежение на бреговата ивица и блесна в призрачна фосфоресценция под лъчите на луната, която изглеждаше необичайно бледа, далечна и самотна някъде там горе, намигайки и подскачайки в звездните небеса като отражение на сън. В следващия миг мъглата затвори пролуката и погълна изцяло луната. Ендрю тръгна за дома, влачейки крака по безлюдния плаж. Надвесената над перилата на кея фигура на Пениман едва се различаваше. Вълните повече не блестяха във вече безлунната нощ, но там, навътре във водата, под тежките плавно преместващи се вълни, се виждаше белезникаво сияние, сякаш цяла дружина водни гоблини събираха ракообразни от основите на кея на светлината на подводна свещ, или може би някакво сияйно дълбоководно чудовище се бе измъкнало от подводната си пещера, привлечено от стръвта на Пениман.
Къщата беше тъмна — всички бяха заспали. Пениман, разбира се, разиграваше идиотските си игри на кея, независимо от това каква бе крайната му цел. Ендрю стоеше отвън, подпрян на едно дърво и се чудеше какво точно да каже на Роуз. Реши най-напред да пийне — чаша бира може би. Все още не можеше да се отърси докрай от гадното усещане, което го бе обхванало. Разходката не бе помогнала напълно. Книгите му ги нямаше, Пениман го бе направил да изглежда глупак, но най-лошото бе, че той сам се бе направил на глупак, карайки се на Роуз за глупости.
За миг му се прииска да запуши лула — точно такова нещо му трябваше навън в нощ като тази. Щеше да го успокои. Но той поставяше пушенето между пороците, от които бе пощаден, затова отхвърли мисълта. В храстите нещо изшумоля — без съмнение една от котките на Наоми бе излязла, за да изцапа цветните лехи. Дявол да ги вземе. Може би трябваше да отиде в магазина за фермерски принадлежности и да вземе от онези антикотешки колчета. Ако не можеше да се насили да хваща в капан тези създания, то поне можеше да им помогне да разберат кой командва тук и да ги постави на място.
Но не беше котка. Показа се един опосум, душещ с изострения си глупав нос. Беше от големите, излязъл на нощен лов. Отправи се към една дупка под къщата, пъхна лапа зад капака, който я покриваше, изкърти го и се шмугна в тъмнината. Ендрю отиде да разгледа по-добре. Преградата изобщо не бе закована както трябва, а само бе поставена под наклон, и не можеше да бъде сериозно препятствие пред един решен да постигне своето опосум.