Разбира се, съществуват и други причини за тази популярност. Дикенс успява само с няколко щриха да нарисува колоритни и интересни характери. В романа се срещат над 350 герои и всеки от тях е неповторим и ярък индивид, всеки един е жив човек. Джон Форстър най-добре изразява впечатлението, което романът оставя у съвременниците му: „Ние всички изведнъж осъзнахме, че в центъра на екстравагантните и забавни приключения, разгърнати пред нас, стоят истински хора. Не някой ни разказваше с хумор за тях, а те самите бяха там. Още преди да излязат половин дузина свезки, обикновеният читател разбра, че по някакъв начин редица хора от средните и долните слоеве на живота… се прибавиха към неговите интимни приятели и познати; а преди да се появи още половин дузина свезки, интелигентният читател разбра, че в Англия се е появил нов, оригинален гений от рода на Смолет и Фийлдинг.“10
И все пак над всичко си остава бликащият смях, Дикенсовата неповторима находчивост.
Успехът на романа е толкова голям, че както правят и днес на Запад при подобни случаи, предприемчиви производители и търговци започват да продават шапки, бастуни, копчета, гамаши, та дори и порцелан, наречени „Пикуик“, по името на популярния герой.
Много по-важен и по-интересен от литературна гледна точка обаче е фактът, че романът е популярен сред всички слоеве на населението. Писателката Мери Митфорд споменава в едно писмо, че „всички момчета и момичета разправят колко е смешен… но все пак онези, които имат най-изискан вкус, го харесват най-много“. Като пример за такъв вид хора тя споменава доктора сър Бенджамин Броуди, който четял „Пикуик“ в каретата си на път от един пациент за друг, а съдията лорд Денман се задълбочавал в него, докато чакал съдебните заседатели да вземат решение. Да не си чул за Дикенс, заключава М. Митфорд, е все едно „да не си чул за Хогарт11, на когото той прилича, само дето неговото схващане за човечеството, като при Шекспир, е много по-оптимистично“. Уелингтънският херцог четял романа с удоволствие; според Джон Ръскин семейството му обичало да го четат на глас, а самият той по-късно научил по-голяма част от романа „наизуст“. Хвалебствени неща за „Пикуик“ казват писатели като Томас Худ, Уошингтън Ървинг и други, хвалебствени статии се появяват в списания като „Лъндън Куортърли Ривю“, „Фрейзърс Магъзин“, „Единбъръ Ривю“ и т.н. Известно е, че всяка свезка е била четена и препрочитана семейно. Често четецът се е запознавал с нея предварително, за да може да удържи смеха си по време на четенето.
„Пикуик“ е любимо произведение и на простолюдието. Доктор Шелтън Макензи съобщава, че в една железарска работилница попаднал на група мъже и жени, които били толкова бедни, че не можели да си позволят да похарчат един шилинг за месечната свезка, а я вземали под наем срещу две пенита и един от тях, който бил грамотен, им я четял. Описан е случай, когато един чирак първи с табла на глава по улицата и чете най-новата част от романа.
И други два случая ни дават представа за начина, по който англичаните от онова време реагират на романа. Свещеник посещава тежко болен, за да го опрости. Като излиза от стаята, чува болния вътре да възкликва: „Слава богу, в края на краищата «Пикуик» ще излезе след десет дни!“ Млад литературен критик отива на черква; по време на службата си спомня нещо за Том Уелър, за когото чел в поредната част на романа предишната вечер, и в него напира смях, който той сподавя с мъка, сълзи потичат по лицето му; две възмутени стари дами го извеждат навън, където за голям свой ужас го виждат да сяда на един надгробен камък и неудържимо и високо да се смее. На следващия ден младият човек отива при свещеника, за да му обясни станалото, но свещеникът веднага му прощава, защото самият той е почитател на „Пикуик“.
Огромният успех на романа не само решава съдбата на Дикенс, но и изменя неговото творческо съзнание. В традицията на писателите от XVIII век, неговата главна цел в „Пикуик“ е да поучава и забавлява читателите. В предговора към първото издание на романа той пише следното: „Ако тези несъвършени описания са успели, докато са го забавлявали, да накарат макар един-единствен читател да измени за добро отношението си към своите събратя и да види по-светлата и блага страна на човешката природа, то тогава аз ще бъда горд и щастлив, че съм постигнал резултат.“
Още докато пише „Пикуик“, Дикенс съзнава, че си е създал огромна читателска публика, и явно решава да използува това свое влияние, за да въздействува върху общественото мнение. Отсега нататък във всеки свой роман Дикенс си поставя някаква социална цел. Когато в 1849 година пише „Дейвид Копърфийлд“, той отбелязва: „… надявам се, че можем да бъдем радостни и весели и едновременно с това — по-целенасочени.“