И все пак този безнадежден консерватор успява да прозре истината за съществуващата социална система. В бележка към изданието на „Положението на работническата класа в Англия“, излязло в 1892 година, Енгелс отбелязва следното: „Идеята, че развитата индустриализация разцепи англичаните на две различни нации, бе, както е известно, изразена по същото време и от Дизраели и неговия роман «Сибил».“4 През тридесетте и четиридесетте години на XIX век, когато темпът на индустриализацията се засилва, с неизбежните за нея остра поляризация и конфликти, все повече и повече се появяват романи, в центъра на които са социалните проблеми на деня. Това е времето на възникването и развитието на чартизма, „първото широко, действително масово политически оформено пролетарско-революционно движение“5. Напрежението расте, социалното движение в страната става експлозивно. В самото начало на своята книга, озаглавена „Чартизмът“ (1830), Карлайл заявява: „На нас лично ни се струва, и ни се струва от години, че този е най-застрашителният от всички практически проблеми; ако не се направи нищо за него, някой ден нещо само ще стане, и то по начин, който няма да зарадва никого. Наистина дошъл е денят за действия, за смислен разговор и за смисленото проучване на този проблем.“ Това чувство за угроза и неотложност заставя писатели с различни обществени и идейни позиции да се обърнат с лице към най-важните социални проблеми на деня. Граф Едуард Булуър-Литън написва криминалните романи „Пелъм“. (1828) и „Юджийн Еъръм“ (1832), в които се засягат редица политически и социални въпроси. Както бе вече споменато, сторожникът на феодалния ред, Дизраели, написва своята трилогия от романи за „социалния проблем“. Чарлс Кингсли, представител на движението на „християнския социализъм“, написва „Мая“ (1848), където разглежда положението на селския пролетариат, и „Алтон Лок“ (1850), в който показва „потната система“ на експлоатация на индустриалния пролетариат. В „Мери Бартън“ (1848) Мисис Гаскел показва непримиримите противоречия между капитала и труда, а в „Север и Изток“ (1855) — противоположните ценности и интереси на земеделския изток и индустриалния север в страната.
Този вид роман разкрива нещо, което важи за всички главни представители на английския роман от XIX век и особено за Дикенс — той е обърнат с лице към своето време, у него осезателно присъствуват обикновените хора, които живеят и действуват на фона на своето многообразно ежедневие.
Друга характерна черта на романа по онова време е, че той е проникнат от чувство на несигурност, недоволство и протест. „Задачата на романистите е била същата както на техните предшественици — да постигнат реализъм, да дадат израз (с каквито и да е нововъведения по отношение на формата и структурата) на истината за живота пред очите им. Но за да постигнат това, да проникнат отвъд сложната структура на нечовечност и фалшиви чувства, които разяждат съзнанието на капиталистическия свят, необходимо е било да станат бунтовници.“6 Както отбелязва А. Кетъл, литературният бунт на XIX век е до голяма степен индивидуалистичен, понякога несъзнателен и често неуместен от практическа гледна точка. И все пак големите представители на романа „са били бунтовници и в крайна сметка степента на тяхното величие съответствува на степента и последователността на техния бунт“7.
На второ място, произведенията на писателите от викторианския период се отличават с широтата на своя обсег. И тук не става дума само за това, че почти всички техни романи са обемисти, като самият обем определя големия брой характери, движението и изобилието на случки и събития. Техният обсег е широк и в друг смисъл. Докато през XX век писателите се специализират — едни пишат сериозни романи, други — хумористични или психологични, философски, сатирични, социални, криминални и т.н., викторианците създават произведения, които имат широк обхват. Разбира се, в тях не намираме винаги всички тези „специални теми“, понякога някои от тях напълно липсват; и все пак общото впечатление е за богатство и многостранност. В техните романи има за всекиго по нещо. Това обяснява и широката им популярност.
5
В. Ленин, цитирано от Ю. В. Ковальова в „Литература Чартизма“ в „Антология Чартисткой литературы“, 1956, стр. 3.