— Vivat! Vivat! Vivat! — звучеше непрекъснато.
Звънът на трошеното стъкло се смесваше с възгласите. Само епископите не последваха маршала, защото положението им на духовници не позволяваше това.
Но папският нунций, който не познаваше този обичай да се троши стъкло в главата, се наведе към седналия до него познански епископ и каза:
— За Бога! Аз съм изумен… Ами че вашето съкровище е празно, а за една такава чаша можете да организирате и да поддържате два полка!
— Така е винаги у нас — отговори познанският епископ, като клатеше глава; — когато добием настроение, нямаме никаква мярка.
Настроението се повишаваше непрекъснато. В края на пиршенството силно сияние лумна в прозорците на замъка.
— Какво е това? — попита кралят.
— Милостиви господарю! Моля на зрелище! — каза маршалът.
И като се олюляваше леко, поведе владетеля към прозореца. Там пред очите им се разкри чудесна гледка. Дворът беше осветен като в ден. Няколко десетки бурета с катран хвърляха светложълти блясъци по настилката, очистена от снега и посипана със смърчови игли. Тук-таме горяха и каци с водка, които хвърляха синя светлина; в някои от тях изсипваха сол, за да светят червено.
Започна зрелището: най-напред рицари сечеха турски глави, преследваха се в кръг и се дуелираха; после липтовски кучета разкъсваха мечка; после един планинец, едър като Самсон, хвърляше мелничен камък и го хващаше във въздуха. Едва полунощ сложи край на тия забавления.
Така се прояви коронният маршал, при все че шведите бяха още в страната.
Девета глава
Всред пиршествата и навалицата от все нови и нови големци, шляхтичи и рицари, които пристигаха тук, добрият крал все пак не забрави верния си слуга, който в планинската теснина изложи толкова смело гърдите си на шведските мечове, и на другия ден след пристигането си в Любовля посети ранения пан Анджей. Намери го в съзнание и почти весел, макар и бледен като смърт, защото по щастлива случайност младият юнак не беше получил никаква по-тежка рана, а само беше изтекла много кръв от него.
При вида на владетеля Кмичиц дори стана в леглото и седна и при все че кралят настояваше да си легне отново, той не искаше да стори това.
— Милостиви господарю — каза пан Анджей, — след няколко дни вече ще мога да яздя и кон и с милостивото позволение на ваше кралско величество ще продължа пътуването, защото сам усещам, че ми няма нищо.
— Но трябва здравата да са те изпонаранили… Това е нечувано, един да нападне толкова души.
— Много пъти вече ми се е случвало това, защото смятам, че при тежко положение най-важното са сабята и решителността!… Ех, милостиви господарю, и на волска кожа не могат да се преброят всичките белези, които са засъхнали по моята. Такава ми е била орисията!
— Ти не се оплаквай от орисията си, защото явно е, че отиваш слепешката там, където раздават не само белези, но и смърт. От колко време се занимаваш с воюване? Къде си се подвизавал преди това?
Кратка руменина обагри бледото лице на пан Кмичиц.
— Милостиви господарю! Та нали аз нападах Ховански, когато всички вече бяха отпуснали ръце, и за главата ми беше определена цена.
— Я слушай — каза внезапно кралят, — там в теснината ти ми каза нещо особено, но аз мислех, че си бил в делириум и си се умопобъркал. Сега отново казваш, че си нападал Ховански. Кой си ти? Наистина ли не си Бабинич? На нас ни е известно кой нападаше Ховански!
Настана кратко мълчание; най-сетне младият рицар повдигна отслабналото си лице и рече:
— Така е, милостиви господарю!… Не делириумът говори чрез мене, а истината; аз нападах Ховански и оттогава името ми се прочу в цяла Полша… Аз съм Анджей Кмичиц, оршански хоронжи…
Тук пан Кмичиц притвори очи и започна да побледнява все повече, но понеже кралят мълчеше слисан, той продължи:
— Аз съм, милостиви господарю, оня осъден на изгнание, от Бога и от човешките съдилища осъден за убийства и произволи, аз именно служех на Радживил и заедно с него измених на тебе, милостиви господарю, и на отечеството, а сега, надупчен от рапири, смачкан от конските копита, без сили да стана, се вайкам, повтарям „Меа culpa! Меа culpa!“24 и моля за твоето бащинско милосърдие… Прости ми, господарю, понеже аз сам проклех някогашните си грехове и отдавна съм се отклонил от тоя пъклен път.
От очите на рицаря бликнаха сълзи и той започна да търси кралската ръка с разтреперани ръце. Ян Казимеж наистина не отдръпна ръката си, но помръкна и каза:
— Който носи короната в тая страна, той трябва да е готов за неизчерпаемо опрощение, затова и на тебе сме готови да простим вината, особено защото служи вярно и в Ясна гура, и на нас по пътя…