— О, ново лице. Как си, приятелю? Добре дошъл в изследването.
Така използваха тук тази дума — изследването — сякаш беше някакво място. Дестинация, която може да се достигне. Стояхме в главния коридор пред библиотеката и Сатвик се усмихваше толкова широко, че беше невъзможно да не го харесаш.
Именно Сатвик ми обясни, че в никакъв случай не бива да слагаш ръкавици, когато работиш с течен азот.
— Не го забравяй — рече той. — Защото заради ръкавиците ще се изгориш.
Гледах го как работи. Пълнеше резервоара на микроскопа — леден дим се виеше над капака, изливаше се в цилиндъра и покапваше по плочките на пода.
Течният азот има различно повърхностно напрежение от водата; ако разлееш няколко капки по ръката си, те ще отскочат безобидно и ще се затъркалят по кожата ти, без всъщност да те измокрят — като малки живачни топчета. До секунди ще се изпарят със съскане и дим. Но ако носиш ръкавици при пълненето на резервоара на микроскопа, азотът ще се просмуче в ръкавицата и ще остане в капан до кожата ти.
— А тогава — каза Сатвик, докато наливаше — много ще се нараниш.
Той първи ме попита в каква област работя.
— Не съм много сигурен — отвърнах аз.
— Как така не си сигурен? Нали си тук, значи все трябва да е нещо.
— Още работя по въпроса.
Той се втренчи в мен, докато смилаше информацията, и видях как очите му се променят — понятието му за мен се променяше, както се случи, когато за първи път го чух да говори. И просто ей така за него аз се превърнах в нещо различно.
— O… вече знам кой си; тук се говореше за теб. Ти си онзи от Станфорд.
— Това беше преди осем години.
— Ти написа прочутата статия за декохеренцията. Ти си онзи, който получи срив.
Явно Сатвик не беше от деликатните.
— Не бих го нарекъл срив.
Той кимна, вероятно в съгласие; или пък не.
— Още ли работиш по квантовата теория?
— Приключих с нея.
Той сбърчи чело.
— Приключи? Но ти свърши важна работа.
Поклатих глава.
— С времето квантовата механика започва да влияе на светогледа ти.
— Какво означава това?
— Колкото повече навлизам в нея, толкова по-малко вярвам.
— В квантовата механика?
— Не — отвърнах. — В света.
Глава 3
Има дни, в които изобщо не пия. В такива дни вадя пистолета на баща си и гледам в огледалото. Убеждавам сам себе си какво ще ми струва, ако днес отпия първата глътка. Ще ми струва това, което струваше и на него.
Но пък има и дни, в които пия. Това са дните, когато се събуждам с гадене. Отивам в банята, повръщам в тоалетната чиния и толкова много се нуждая от питие, че ръцете ми треперят. Надига се жлъчка — силни мускулни конвулсии, докато се изливам в порцелановата чиния. Стомахът ми се изпразва с продължителни спазми, черепът ми пулсира, краката ми треперят, а нуждата нараства като развилняло се чудовище.
Щом се изправя, се поглеждам в огледалото на банята и плисвам вода на лицето си. Не си казвам нищо. Няма да си повярвам.
В тези сутрини е водка. Водка, защото водката не мирише. Наливам я в стар термос за кафе.
Отпивам, за да успокоя треперенето. Няколко глътки, за да мога да се раздвижа.
Това е балансираща процедура. Не твърде много, иначе ще забележат. Не и твърде малко, иначе ще продължа да треперя. Като при химическа реакция, търся равновесието. Колкото да мина спокоен през входа на лабораторията.
Изкачвам стълбите към кабинета си. Дори да знае, Сатвик не казва нищо.
Сатвик изучаваше интегрални схеми. Развъждаше ги на малки единици и нули в Майчински базов матричен кристал. Вътрешната логика на матрицата беше променлива и той прилагаше избирателен натиск, за да насочва дизайна на чипа.
Като еволюция в кутия. Най-ефикасните интегрални схеми се идентифицираха от автоматична програма и служеха за модел при следващи кръстоски. Генетични алгоритми манипулираха най-добрите кодове за задачата.
— Нищо не е идеално — каза той. — Трябва много моделиране.
Нямах и най-малка представа как работи всичко това.
Сатвик беше гений, който е бил фермер в Индия, докато не дошъл в Америка на двайсет години. Получил диплома по електроинженерство от МТИ[2]. Избрал електроинженерството, защото обичал математиката. След това „Харвард“, патенти и предложения за работа. Всичко това ми беше описано с неговия делови тон, сякаш бе нещо съвсем естествено и всеки можеше да го направи.
— Не става дума за ум — каза той. — А само за много усилия.