Филип Хосе Фармър
Повече от огън
На Лин и Джулия Карл, Гари Улф и Дийд Уейл
1
— Това е! — каза Кикаха. — Знам, знам! Усещам как силите се събират във фуния, която направо ни изсипва в целта! Точно пред нас е! Успяхме накрая!
Той избърса потта от челото си. И макар да дишаше тежко, ускори ход.
Анана се вървеше зад него по стръмната планинска пътека. Прошепна няколко думи на себе си. И без това той не обръщаше никакво внимание на обезкуражаващите й, т.е. реалистични, забележки.
— Ще повярвам когато го видя.
Кикаха-Хитреца и Анана-Лъчезарната кръстосваха планетата на триногите вече петнайсет години. Не бяха тръгнали по следите на Свещения Граал, а за нещо дори още по-ценно: начин да се махнат от тази нещастна планета. Трябваше да има как. Но никой не знаеше пътя.
Кикаха бе устроен да гледа на нещата откъм хубавата им страна. Дори такава да липсваше, той бе в състояние да озари мрака със собствения си неизтощим оптимизъм. Веднъж бе казал на Анана: „Ако твоят затвор е цялата планета, тогава не е чак толкова голямо нещастие да си затворник“. А Анана простичко му бе отвърнала: „Затворът си е затвор“.
Кикаха носеше ключа за вратата, водеща към другите светове и към пълноводната река на живота. Този ключ се наричаше Рога на Шамбаримен1 — древен музикален инструмент, който той държеше в калъф от еленова кожа, увиснал на колана му. По време на странстванията им по планетата той бе надувал Рога хиляди пъти. И всеки път се бе надявал, че невидимото „слабо място“ тъканта на стените, разделящи всеки две вселени, ще се отвори в отговор на простичката мелодия от седем ноти и ще стане видимо. Хиляди бяха тези места в стените.
Но до момента още не бяха попадали в район, където те съществуват. Но той знаеше, че всеки път когато свиреше с Рога, пукнатината в стените, изходът от огромния затвор, може да се намира някъде на стотина крачки от него — малко извън обхвата на действие на Рога. И както бе споделял, мисълта, че това е напълно възможно го караше да се чувства като собственик на билет за голямата печалба в ирландски конен тотализатор. Шансовете да спечели бяха много, действително много малки.
Ако съумееше да намери врата — изход, съзнателно направен от някой Повелител, и ясно маркиран като такъв — той щеше да спечели своята Голяма награда. Тукашните местни жители бяха чували слухове за врати, а може би за неща, които биха могли да бъдат врати. И тези слухове не бяха един и два, а много. Понякога Кикаха и Анана изминаваха стотици мили към първоизточника на подобни слухове. До момента наградата им беше само разочарование и… нови слухове, които ги запращаха по други пътища, понякога надалече. Но днес Кикаха изпитваше увереност, че усилията им най-сетне ще бъдат възнаградени.
Пътеката ги водеше нагоре през гора. Много от гигантските дървета миришеха на зелев сок смесен със сок от круши. Миризмата означаваше, че съвсем скоро връхчетата на клоните ще се трансформират в подобни на пеперуди, но все така растителни организми. Ярко оцветените създания щяха да се откъснат от изгниващите клонки. Неспособни да ядат, абсолютно непригодни за каквото и да е било друго, те щяха да излетят пърхайки надалече преди да умрат. И тогава, ако все още не бяха станали жертва на птиците в небесата и ако паднеха на плодородна почва, ситните семенца в телата им щяха да дадат началото на млади дръвчета, които щяха да поникнат да по-малко от месец.
Многото чудеса на тази планета донякъде облекчаваха принудения им престой на нея. Но колкото по-дълго останеха тук, с толкова повече време щеше да разполага най-големия им враг, Червения Орк, за да ги открие. Освен това Кикаха не можеше да спре да мисли за своите приятели Улф и Хризеис, които бяха пленници на Червения Орк. Беше ли ги убил вече или бяха съумели да му избягат?
Кикаха, който имаше земното име Пол Янус Финеган, бе висок, широкоплещест и мускулест мъж. Яките му бедра го караха да изглежда по-нисък. Имаше плътен загар, дългата до раменете му и леко вълниста коса бе бронзовочервена, лицето му бе като изсечено от камък, устата му бе широка и обикновено усмихната. Големите му широкоразположени очи бяха зелени като пролетни листа.
Макар да изглеждаше само двайсет и петгодишен, беше роден на Земята преди седемдесет и четири години.
Мокасините от еленова кожа и колана бяха единственото му облекло. На колана висяха още стоманен нож и томахавка. На гърба му имаше малка торба и пълен със стрели колчан. В едната си ръка носеше дълъг лък.
Зад него пристъпваше Анана-Лъчезарната — висока, чернокоса, синеока и също така с бронзов загар. Произхождаше от народ, който се смяташе за божествен, а самата тя изглеждаше наистина като богиня. Но в никакъв случай не приличаше на Венера. Всеки ценител на класическата красота, видял стройното й тяло и невероятно дългите й крака, би се сетил за богинята на лова Артемида. Обаче богините не се потят, а от Анана се стичаше пот.
1
В тази шеста книга от цикъла (издадена 16 години след петата) Фармър използва както името Шамбаримен (познато ни от книгите досега), така и Шамбаримем. Може само да се гадае дали става дума за обикновено недоглеждане. В превода е запазена старата версия — Бел.пр.