— Но какво означава? — настоява другото момиче, макар че Жана мълчи, сякаш това не е нейната карта, сякаш не нейното бъдеще отказвам да разгадая.
— Той виси на две млади дръвчета — казвам. Опитвам се да спечеля време, докато сериозните кафяви очи на Жана са вперени в мен. — Това означава пролет, обновление и живот — не смърт. И дърветата са две; мъжът виси точно по средата между тях. Той е самото ядро на възкресението.
Жана кимва.
— Дърветата са приведени към него, сякаш му се кланят, той е щастлив. И погледни: не е обесен за врата, за да го убият, а е завързан за крака — казвам. — Ако поиска, може да протегне ръка и да се развърже. Може да се освободи, ако иска.
— Но той не се освобождава — отбелязва момичето. — Той е като гимнастик, акробат. Какво означава това?
— Означава, че той се е озовал доброволно там, чака доброволно, позволил е да го окачат за единия крак, за да увисне във въздуха.
— Да бъде жива жертва? — изрича бавно Жана с думите на литургията.
— Той не е разпнат — посочвам бързо. Сякаш всяка дума, която изричам, води до нова форма на смърт. — Това не означава нищо.
— Не — казва тя. — Това са само карти за игра, и ние просто играем с тях. Тази карта, с Обесения, е красива. Той изглежда щастлив. Изглежда щастлив да виси надолу с главата през пролетта. Да те науча ли на една игра с броене, която играем в Шампан?
— Да — казвам. Протягам ръка, за да взема картата ѝ, и тя я поглежда за миг, преди да ми я върне.
— Наистина, това не означава нищо — казвам ѝ отново.
Тя ми се усмихва с ясната си, искрена усмивка.
— Зная достатъчно добре какво означава — казва тя.
— Ще играем ли? — Започвам да разбърквам картите и една се преобръща в ръката ми.
— Ето това е добра карта — отбелязва Жана. — La Roue de Fortune3.
Протягам картата, за да ѝ я покажа.
— Това е Колелото на Съдбата, което може да те изпрати много високо, или много да те принизи. Посланието му е да бъдеш безразличен към победата и поражението, тъй като и двете идват с едно завъртане на колелото.
— В нашите земи фермерите правят знак за колелото на съдбата — отбелязва Жана. — Изписват кръг във въздуха с показалец, когато се случва нещо много хубаво или много лошо. Когато някой наследи пари или изгуби хубава крава, прави това.
— Тя насочва пръст във въздуха и рисува кръг. — И казват нещо.
— Заклинание ли?
— Не истинско заклинание — тя се усмихва дяволито.
— Какво тогава?
Тя се изкикотва:
— Казват „merde“4.
Толкова съм потресена, че залитам назад и избухвам в смях.
— Какво? Какво? — пита по-младото момиче.
— Нищо, нищо — казвам. Жана още се кикоти. — Сънародниците на Жана казват с право, че всичко се превръща в прах, и че единственото, което човек може да направи по въпроса, е да се научи на безразличие.
Бъдещето на Жана е несигурно; тя се люшка като Обесения. Всичките ми близки — баща ми Пиер, граф дьо Сен-Пол, вуйчо ми, Луи дьо Люксембург, и любимият ми чичо, Жан дьо Люксембург, са в съюз с англичаните. Баща ми пише от дома ни в замъка Сен-Пол на брат си Жан, и като бъдещ глава на нашата фамилия му нарежда да предаде Жана на англичаните. Но пралеля ми, госпожица дьо Люксембург, настоява да задържим Жана на сигурно място, и чичо ми се колебае.
Англичаните настояват да получат неговата пленница, и тъй като англичаните владеят почти цяла Франция, а съюзникът им, херцогът на Бургундия, се разпорежда с по-голямата част от останалата Франция, това, което казват те, обикновено става. Обикновените английски войници паднали на колене на бойното поле, за да въздадат благодарност, и плакали от радост, когато Девата била заловена. Те не се съмнявали, че без нея френската армия, техният неприятел, ще рухне и ще се превърне в изплашената сбирщина, каквато беше, преди да се появи тя.
Херцог Бедфорд, регентът, който управлява английските земи във Франция — почти цялата северна част на страната — всекидневно изпраща писма на чичо ми, напомня му неговата лоялност към английското управление и продължителното им приятелство, и обещава пари. Обичам да наблюдавам английските пратеници, когато се появяват, облечени в прекрасните ливреи на дома на херцога с кралска кръв, възседнали красиви коне. Всички казват, че херцогът е велик човек, много обичан, най-видната личност във Франция, човек, когото не е добре да ядосаш; но засега чичо ми се подчинява на своята леля, на Мадмоазел, и не предава нашата затворничка.