— И от едната страна, и от другата е все едно и също — каза Ариус, сякаш в отговор на мислите му. — Какво има по-нататък?
— Има още няколко наши наблюдателни поста и поселища на местни жители — отвърна един от другите мъже.
— Това ще е значи — отбеляза Ариус.
— Какво искаш да кажеш?
— Не виждате ли дима? Хората от племената трябва да са подпалили стърнищата.
— Все пак не е зле да уведомим командира. Може да реши да прати насам патрул — каза Гауен. Но центурионът вече бе дал заповед да се строяват. Несъмнено Руфин бе забелязал дима и можеше да прецени сам как да постъпи. Гауен нарами раницата и зае мястото си в колоната.
Тази нощ в крепостта се носеха всевъзможни слухове. Забелязан бе дим по протежение на цялата граница. Някои разправяха, че племената са извадили бойните стрели. Но командването само изпрати една кохорта за подсилване на граничните укрепления. Веселяха се с други висши военачалници, които им бяха дошли на гости от гарнизона на Дева. Канеха се да организират голям лов в тяхна чест. Казаха, че по границите винаги гъмжи от подобни слухове — нямало смисъл да обявяват всеобща бойна готовност само защото няколко селяни са си подпалили стърнищата.
Гауен се бе замислил дълбоко. Припомни си описанието на бунта на Будика1 при Тацит. Но пък наскоро не бе имало никакви инциденти, които да предизвикат недоволство сред племената. Нищо, мислеше си той, освен постоянният тропот на подкованите с гвоздеи римски сандали по каменния път.
На третата нощ, когато висшите офицери бяха вече заминали на лов, в хълмовете над града се извисиха огньове. Войниците в крепостта получиха нареждане да се въоръжат, но командирът бе заминал заедно със заместника си, а комендантът на крепостта нямаше пълномощия да заповяда на войската да потегли в бой. Офицерите прекараха една безсънна нощ и в крайна сметка решиха да обявят отбой. Оставиха само редовните стражи да наблюдават как димните кълба се стелеха по утринното небе.
Новаците от кохортата на Гауен не можаха да поспят, но и ветераните нямаха такава възможност. Разузнавачите, които комендантът бе разпратил, се върнаха с лоши новини. „Символичната“ граница в крайна сметка се бе оказала недостатъчна. Воините на новантите и селговите бяха я прекосили, а сродните племена от Бригантия се бяха вдигнали, за да им отидат на помощ. Към обяд слънцето се бе издигнало кърваво — почти невидимо през димната пелена.
Квинт Макриний Донат пристигна късно вечерта, покрит с прах и пламнал от възбуда — или може би от гняв, че бе се наложило да прекъсне лова. Какво пък — за него хората са по-добър трофей, каза си Гауен, който тъкмо бе на пост, когато командирът се върна. Но пък като се имаше предвид броят на разбунтувалите се, за които разказваха разузнавачите, нищо чудно ловците да се превърнеха в плячка.
— Най-сетне — говореха войниците — ще разберем за какво сме тук. Тези нацапани със синьо диваци няма да разберат откъде ще им дойде. Легионът ще ги помете и за ден-два ще се изпокрият обратно като зайци в дупките си из хълмовете!
Но мина още един ден, а нищо не се случваше. Казваха, че командирът очаквал още сведения от разузнавачите. Други пък казваха, че чакал нареждания от Лондиниум, но малцина им вярваха. Нали Девети легион бе тук, за да охранява границата — защо иначе бе разквартируван в Еборакум?
На третия ден, след като племената бяха нарушили границата, най-сетне се разнесоха звуците на бойни тръби. Въпреки че още не бяха положили клетва и новобранците бяха разпределени сред частите на ветераните. Гауен, поради умението си да се оправя в гориста местност, и Ариус — по някаква причина, известна само на военните божества, бяха придадени като разузнавачи към кохортата на Салвий Буфо. Дори да имаха време и възможност, нито един от двамата не би възразил. Буфо не бе нито най-добрият, нито пък най-лошият сред центурионите, но все пак бе прослужил няколко години в Германия — значи можеха да разчитат донякъде, че няма да бъдат излагани на излишен риск благодарение на опитността му.
Редовните войници помрънкаха, когато видяха, че новобранците се присъединяват към тях, но за облекчение на Гауен, Буфо им нареди рязко „да си спестят заяжданията за врага“ и те замълчаха незабавно. По обяд напуснаха крепостта. Гауен отправи мълчалива благодарствена молитва към небесата, че дългите походи по време на обучението го бяха закалили, та не чувстваше теглото на снаряжението, докато биеха крак по безкрайните завои на каменния римски път.
1
Будика — кралица на племето исени, оглавила бунта на британските племена срещу римското владичество — 61 г. сл.Хр. — Б.пр.