Но онази студена супа я запомних. Тя остана в мен, събуждах се с нея, чувствах я на върха на езика си и по някакъв начин ме подготви за бъдещите ми преживявания.
Второто откровение по пътя на дългото ми изкачване към храма на готварското изкуство също получих по време на това пътуване до Франция. След като стигнахме до континента и слязохме на сушата, майка ми, брат ми и аз останахме при братовчедите ни в малкото крайбрежно градче Шербург — открито, изложено на безмилостните пориви на вятъра хладно място в Нормандия, на брега на английския Канал, който французите наричат Ламанш. Небето почти непрекъснато беше облачно, водата — нездравословно студена. Всички местни деца мислеха, че познавам лично Стив Макуин и Джон Уейн — нали бях американец, смяташе се, че в Америка всички сме приятели, висим заедно на стрелбището, яздим коне и стреляме с пушки по разни изверги и разбойници така че се радвах на голяма известност и бях истинска знаменитост. Плажовете, макар че не бяха добри за плуване, бяха осеяни със стари бункери, останали от нацистите, и картечни гнезда, по които все още личаха следи от куршуми и огън, а под дюните имаше тунели всичко това беше просто страхотно за малкото момче, което се впусна в изследването им. Бях изумен да открия, че на моите малки френски приятели им бе позволено да изпушат по една цигара в неделя, даваха им и разредено с вода vin ordinaire[6] (на обяд или на вечеря), а най-хубавото беше, че всички имаха мотоциклети „Вело Солекс“. Ето това беше начинът, по който трябва да се отглеждат децата, мислех си нещастно аз, тъй като мама не беше съгласна с мен.
Така че през първите няколко седмици, прекарани във Франция, успях да пребродя подземните проходи, търсейки мъртви фашисти, да играя миниголф, да пуша нелегално цигари, да прочета много комикси за Тинтин и Астерикс, да хвърча с мотоциклетите на моите приятели и да попия няколко житейски урока вследствие на преки наблюдения: като например, че семейният приятел мосю Дюпон водеше на вечеря веднъж любовницата си, а друг път жена си, но безбройната му челяд очевидно не забелязваше смяната.
Храната не ми направи никакво впечатление.
Маслото имаше непознатия и силен вкус на сирене за моето неразвито и неразработено небце. Млякото, което беше основен — о, не! — то бе направо задължителен ритуален продукт в живота на всяко американско дете от 60-те години, въобще не ставаше за пиене. Обядът сякаш неизменно се състоеше от сандвич с шунка или croque-monsieur[7]. Вековете френска кухня не ми правеха впечатление, това все още предстоеше. Това, което забелязвах в храната, бе онова, което французите нямаха.
След няколко седмици взехме нощния влак за Париж, където татко ни посрещна с блестящ „Роувър Седан Марк III“ — нашата нова кола, с която щяхме да пътешестваме. Първо отседнахме в хотел „Лутесия“, а сетне в една стара грамада с леко занемарен външен вид на булевард „Осман“. Нашето детско меню се разшири и обогати, включвайки пържола с пържени картофки и steak hache[8]. Правехме всички задължителни за туристите неща: качихме се на Айфеловата кула, ходихме на пикник в Булонския лес, минахме набързо, почти марширувайки, покрай най-прочутите произведения на изкуството и великите майстори в Лувъра, пускахме лодки играчки около фонтана в Люксембургската градина но нито едно от тези забавления не беше кой знае колко велико за едно девет годишно момче с вече развит вкус и наклонности към криминалното. По онова време за мен най-важното бе да прибавя към колекцията си английските преводи на приключенията на Тинтин. Рисуваните приказки на белгийския художник Ерже за контрабанда на наркотици, древни храмове, странни и далечни места и непознати култури бяха истинска екзотика. Успях да убедя бедните си родители да ми купят стотици от тези комикси в английската книжарница „В. Х. Смит“ само за да престана да хленча, да вия и да настоявам да се върнем вкъщи. Непрекъснато бях намусен и обиден и бързо се превърнах в сърдит малък гамен с къси панталонки. Постоянно се биех с брат ми, заяждах се за всичко и във всяко отношение бях ужасна пречка за великото и славно пътешествие, планирано от мама.
Родителите ми правеха най-доброто, което можеха, за нас. Те ни влачеха навсякъде със себе си, от ресторант на ресторант, подчинявайки се безропотно и раболепно на нашите капризи и номера, а ние всеки път настоявахме за хамбургер, задължително с кетчуп и кока-кола. Понасяха с мълчалив стоицизъм моето мусене срещу маслото, привидното ми безконечно удивление, когато виждах рекламите на популярната навремето безалкохолна напитка „Pschitt“ и започвах нарочно да викам: „Искам лайно! Искам лайно![9]“. Успяваха да не обръщат внимание на въртенето на очите и лошото ми настроение, когато говореха на френски, опитваха се да ме окуражат да намеря нещо, каквото и да е, което да ме забавлява.
7
Крок-мосю — (фр.) сандвич, запечен на скара, с шунка и сирене или кашкавал, за пръв път се появява в менюто през 1910 г. — Б. пр.
9
Пшит — произношението на френски е почти същото като на английската дума shit — лайно. — Б. пр.