И накрая просто дойде моментът, в който не взеха децата със себе си.
Спомням си добре, защото беше като истинска плесница в лицето ми. Като звънец за събуждане, напомняне, че храната може да бъде важна, едно предизвикателство към моята вродена природна войнственост. С това, че ме отхвърлиха, те всъщност отвориха вратата.
Името на града беше Виена. Трябваше да изминем много километри, докато стигнем до него. Брат ми и аз се държахме дръзко като своенравни малки дяволчета, насърчени от приключенията на Тинтин. Френската природа, с нейните удивителни пейзажи, шосета, обградени от двете страни с дървета, живи плетове, обработени ниви и селца като нарисувани на картинка, не привличаше вниманието ни. Досега родителите ми бяха търпели седмици наред нашите безкрайни оплаквания, напрежението и постоянното ни недоволство по време на хранене. Ние вечно мрънкахме, а те безропотно ни поръчваха хамбургери, crudités varies[10], хапки, сандвичи с шунка и други подобни и дълги по половин метър тостове. Преглъщаха денонощното ни мърморене, че леглата са прекалено твърди, възглавниците — прекалено меки, възглавничките за подпиране на врат, тоалетните и канализацията — прекалено странни. Дори ни позволиха да пием по малко разредено с вода вино, както правеха французите, но мисля, че го сториха само защото се надяваха така да ни накарат да млъкнем. Водеха мен и брат ми, двете най-ужасни американчета, навсякъде.
Във Виена беше различно.
Баща ми спря лъскавия „Роувър“ на паркинга пред един ресторант, който носеше доста обещаващото име „Ла Пирамид“, връчи ни купчина „Тинтин“ — истинско съкровище… и ни заряза в колата!
Това беше жесток удар. Малкият ми брат и аз бяхме оставени в тази кола около три часа, цяла вечност за две нещастни хлапета, отегчени до смърт! Имах страшно много време да се чудя какво толкова велико нещо може да се крие зад онези стени? Знаех, че бяха отишли да ядат. И това, както изглежда, беше нещо велико. Дори на моята невръстна и не особено мъдра възраст от девет години можех да различа нервното очакване, възбудата, вълнението, граничещо с благоговение, с които моите обсадени родители очакваха този час. А и случката c онази супа „Вишисоаз“ все още беше жива в спомените ми. Оказа се, че храната може да бъде нещо важно. Можеше да бъде събитие. Тя имаше своите тайни.
Сега, естествено, знам, че „Ла Пирамид“ дори през 1966 година е бил центърът на кулинарната вселена. Бокюз[11], Троагрос, всички големи бяха работили тук, усъвършенствайки се под погледа на легендарния и страшен собственик — Фердинанд Пойнт. Пойнт бе великият майстор-готвач по онова време, а „Ла Пирамид“ — Меката на ценителите на кухнята. За моите хлътнали по франкофонията родители посещението на този ресторант бе равностойно на религиозно поклонение. А аз, неизвестно по какъв начин, проумях това с малкия си празен мозък на задната седалка в напечената от слънцето знойна кола на паркинга.
Нещата се промениха. След тази случка аз се промених.
Първо на първо, бях бесен. Злобата, която винаги е била велика мотивационна сила в живота ми, ме накара неочаквано да изпитам любопитство към всичко, свързано с храна. Тогава реших, че ще надмина своите „обожаващи храненето“ родители. В същото време щях да изпреваря и моя неинициативен малък брат. Щях да им покажа аз на тях кой е гастрономът!
Мозък? Миризливо сирене, което вони като краката на мъртвец? Конско месо? Момици? Дайте ги тук! Всичко, чиято цена бе шокиращо висока, се превърна в мой избор. Останала част от лятото и през всички следващи лета аз ядях всичко. Загребвах от лепкавото сирене Vacherin[12], научих се да обичам високомасленото, приличащо на сирене нормандско масло, особено когато бе намазано върху багета, потопена в горчив горещ шоколад. Крадях червено вино винаги когато можех, опитвах фритес — пържени малки цели рибки със сос персилад[13], харесваше ми, че се ядяха цели — с главите, очите, костите и всичко. Ядях риба скат в beurre noisette, sauciss on a l ’ail, tripes, rognons de veau, boudin noir[14], от която се стичаше кръв по брадичката ми.