И за пръв път ядох стриди.
Това бе наистина знаменателно събитие. Спомням си го така, както си спомням деня, в който отнеха девствеността ми — при това с много по-топли чувства.
Целия месец август през онова първо лято прекарахме в Ла Тест сюр Мер — малко рибарско селце за лов на стриди в района на Аркашон в окръг Жиронд (Югозападна Франция). Отседнахме при леля ми — тант Жан, и чичо ми — онкъл Гюстав в същата бяла къща с гипсова мазилка и червен керемиден покрив, в която баща ми прекарвал лятото като момче. Тант Жан бе леко намирисваща възрастна жена — повлекана с очила с двойни диоптри, а онкъл Гюстав — дядка с работен гащеризон и френска барета на главата, който пушеше свити на ръка цигари, докато те не опареха върха на езика му. Селцето почти не се бе променило през годините, откакто моят баща бе прекарвал ваканциите си тук. Всички съседи все още бяха рибари, ловци на стриди. Техните семейства все още отглеждаха зайци и домати в задния си двор. Къщите имаха по две кухни, една вътрешна и една външна — къщата за риба. Имаше ръчна помпа за питейна вода от кладенеца и барака в задната част на градината. Навсякъде бе пълно със змии и гущери. Главната туристическа атракция беше близката Дюн дю Пила[15] и курортното градче Аркашон, където французите идваха на тумби с дечурлигата си за лятната ваканция. Телевизията беше Великото събитие. В седем часа, когато двата национални канала започваха да излъчват, онкъл Гюстав се появяваше тържествено от своята стая с един ключ, висящ на бедрото му, и тържествено отключваше вратичката на шкафа, където стоеше телевизорът.
Тук брат ми и аз бяхме по-щастливи. Имаше толкова много неща за правене. Плажовете бяха топли, климатът приличаше на климата у дома, а въздесъщите нацистки бункери бяха допълнителна и безплатна атракция. Имаше гущерчета, гонехме ги и ги изтребвахме с бомбички, които можеше да се купят навсякъде под тезгяха. Недалеч имаше гора, където живееше истински отшелник. Брат ми и аз прекарвахме часове наред в храстите, за да го шпионираме. До този момент вече можех да чета и да се наслаждавам на смешките във френските книжки и разбира се, ядях — наистина ядях. Тъмна, почти кафява soup de poisson[16], доматена салата, мариновани миди, кокошка по баски (бяхме само на няколко километра от Страната на баските). Правехме еднодневни екскурзии до Кап Фере — див, пустинен и секващ дъха с великолепието си атлантически бряг с големи, полегати и търкалящи се на хълбоците си вълни, като носехме със себе си багети, наденички и кръгли питки сирене, вино и вода „Евиан“ (бутилираната вода по онова време не бе позната в моята страна Америка). Няколко мили по на запад се намираше Казо — езеро със сладка вода, където брат ми и аз можехме да вземем под наем водно колело с педали и да караме около дълбоката част. Ядяхме гофрети, вкусни топли вафли, покрити с бита сметана и пудра захар. Двете най-популярни песни, хитовете на онова лято в джубокса в Казо, бяха „По-бялата сянка на бледоликия“ на Прокол Харум и „Тези ботуши са направени за разходка“ на Нанси Синатра. Французите непрекъснато пускаха тези две песни, музиката бе прекъсвана от звуковите удари от самолетите на френските военновъздушни сили, които се спускаха над езерото, за да се приземят на близкото военно летище. Благодарение на всичкия този рокендрол, добрата храна и експлозивите подръка, определено бях щастлив и имаше защо.
Така че когато нашият съсед — мосю Сен-Жур, ловец на стриди, покани моето семейство на своята penas (лодка за стриди), аз бях силно въодушевен и изпълнен с ентусиазъм.
В шест сутринта се качихме на малкия дървен съд на мосю Сен-Жур с нашите кошници за пикник и практични обувки. Той беше стар и корав пич, облечен като чичо ми c изнесен работен гащеризон от деним, с еспадрили и барета. Имаше набръчкано, загоряло и обрулено от вятъра лице, хлътнали скули и спукани малки капиляри на носа и бузите, които се получават от прекалена употреба на местното вино бордо, както е всеизвестно. Не ни осведоми напълно какво точно включва пътешествието ни. Стигнахме до една шамандура, означаваща къде точно е подводният му парк за стриди това е оградена част на дъното на залива. И седяхме… и седяхме… и пак седяхме под изгарящото августовско слънце, очаквайки приливът да ни изкара навън. Идеята бе да преминем с лодката над преградните стени на заграждението, което бе под водата, сетне да седим, докато лодката се клати и бавно потъва заедно с нивото на водата, докато накрая опре в дъното на залива. Тогава мосю Сен-Жур и съответно неговите гости щяха да изгребат стридите, да изберат най-добрите парчета, за да ги продадат на пристанището, и да отстранят някои паразити, които можеха да застрашат реколтата.