Ще ми се да мисля, че вината за това е на мосю Сен-Жур. Но тя, разбира се, е само моя.
Храната е секс
През 1973 година, нещастно влюбен, завърших гимназия c една година по-рано, за да мога да последвам своя обект на желание в колежа „Васар“. Колкото по-малко говоря за тази част от своя живот, толкова по-добре, повярвайте ми. Достатъчно е да кажа, че на осемнайсет години бях абсолютно недисциплиниран младеж, който приемаше безгрижно скъсването на изпити или изключването от колежа. (Въобще не си давах труда да ходя на училище.) Бях сърдит на себе си и на целия свят. Всъщност отнасях се към света като към пепелник[19]. Прекарвах по-голямата част от будните си часове в пиене, пушене на трева, плетене на интриги и вършех всичко, което можех, за да учудвам, да обиждам, да правя впечатление и да влияя на всеки, който бе достатъчно глупав да ме намери за забавен. За да бъда честен — бях разглезен, нещастен, нарцистичен, саморазрушителен и безмозъчен млад и недодялан хлапак, който се нуждаеше от силен ритник в задника. Без компас, без път и посока, нещастен, отидох на една лятна акция с няколко приятели (същите като мен) в Провинстаун, Кейп Код. Понеже те ходеха там, това бе достатъчно за мен.
Провинстаун беше и още е в основата си португалско рибарско селище, основано на изхода към привлекателния за въдичарите нос. През летните месеци обаче се превръщаше в Таймс Скуеър или Кристофър Стрийт[20] на морето. Бяха седемдесетте години, така че имайте предвид това, когато се опитвате да си представите някога старомодното пристанищно градче в Нова Англия, задръстено от туристи, летовници за един ден, хипита, бракониери на лов за омари, леки жени, наркомани, бегълци от Кий Уест и хиляди, хиляди хомосексуалисти, търсещи сексуални партньори. За един младеж с чувствени наклонности и без корени това беше идеалното място за бягство.
За нещастие обаче се нуждаех от пари. Моите непрекъснато идващи и отиващи си гаджета искаха пица. Съквартирантите ми, които бяха живяли и предишните лета тук, имаха работа, която ги очакваше. Те готвеха, миеха чинии, сервираха — обикновено нощем, така че всяка сутрин всички ходехме на плажа, пушехме трева, смъркахме кокаин, опитвахме ЛСД, както и ласките на загорели нудистки, и се впускахме във всякакви други здравословни тийнейджърски занимания.
Тъй като не допринасях с нищо за финансите на домакинството, един мой отегчен и практичен съквартирант ми натресе да мия чинии в ресторанта, където сервираше. Миячите на чинии, също като гмуркачите за бисери, бяха най-преходните и краткотрайни работници в сезонния ресторантьорски бизнес, така че когато един лентяй не се появи на работа два дни поред, аз заех мястото му. Това беше моят дебют в живота — и преди всичко трябва да си призная, не го направих с желание.
Да търкам тенджери и тигани, да мия чинии, да беля планини от картофи, да скубя малките водорасли от мидите, да къртя мидените черупки и да чистя скариди не ми звучеше, нито ми изглеждаше привлекателно. Но от това скромно начало започна моето чудно изкачване по стълбата, водеща към купола на храма на готварското изкуство. Тази работа — като мияч на чинии в ресторант „Дреднаут“[21], всъщност ми даде тласък по пътя, по който вървя и до днес.
„Дреднаут“ беше — може би сте яли там или в някое друго подобно място — голяма, стара, разнебитена дървена грамада, построена върху древни дървени пилони над водата. При лошо време вълните се търкаляха под пода на салона за хранене и се блъскаха в камъните на кея с глух звук. Сиви дървени ламперии, еркерни прозорчета, а вътре — класически декор от пиратския Ню Ингланд — висящи рибарски мрежи, ветроустойчиви лампи, шамандури, колекция от морски антики, барове, оформени като разполовени спасителни лодки. Наречете го ранен дрифтууд[22].
На тълпите туристи, които се изсипваха в града между Четвърти юли и Деня на труда, сервирахме пържени калмари, пържени скариди, пържена писия, пържени миди, пържени картофки, вдигащи пара омари, малко пържоли на скара и на тиган, рибени филета.
Бях изненадващо щастлив от моята работа. Управителят на „Дреднаут“ беше стар, пенсиониран и пиян калпазанин, който през повечето време не беше в кухнята. Сервитьорките бяха хубави и весели, предоставяха ни безплатно напитки, както и всякакви други услуги.
А готвачите?