Все пак въпреки известни различия както Иван Иванович, така и Иван Никифорович са отлични хора.
Глава II
От която може да се научи какво се е поискало на Иван Иванович, за какво се е водил разговор между Иван Иванович и Иван Никифорович и как е завършил той
Една сутрин, беше през юли, Иван Иванович лежеше под навеса. Денят беше горещ, въздухът сух и се преливаше на струи. Иван Иванович бе успял вече да отиде вън от града при косачите и в селцето, успял бе да разпита срещнатите селяни и селянки отде са, къде отиват и за какво; изморил се беше много и си полегна да си почине. Легнал вече, той дълго оглеждаше килерите, двора, сайвантите, кокошките, които тичаха из двора, и си мислеше: „Господи Боже мой, какъв стопанин съм аз! Какво ли нямам? Птици, сгради, хамбари, всичко, каквото поискам, препечена ракия с плодове или с билки; в градината круши, сливи; в зеленчуковата градина мак, зеле, грах… Какво ли ми липсва още?… Бих искал да зная какво нямам?“ След като си зададе тоя дълбокомислен въпрос, Иван Иванович се замисли, а през това време очите му откриха нови предмети, прескочиха през двора на Иван Никифорович и неволно се задържаха на любопитна гледка. Една мършава селянка изнасяше една по една непроветрени дрехи и ги окачваше на опънато въже да се проветряват. След малко един стар мундир с изтъркани маншети протегна във въздуха ръкавите си и прегърна една кадифена блуза, зад тях се подаде дворянски мундир с гербови копчета, с изядена яка, бели кашмирени панталони с петна по тях, които някога се опъваха върху нозете на Иван Никифорович и които сега можеха да се опънат само на пръстите му. След тях скоро други увиснаха във вид на буквата Л. Сетне син казашки бешмет2, който Иван Никифорович си беше ушил преди двайсетина години, когато се канеше да постъпи в милицията и си беше пуснал вече мустаци. Най-после наред с другото се показа една шпага, която приличаше на игла, стърчаща във въздуха. После се завъртяха полите на нещо, подобно на кафтан с тревистозелен цвят, с медни копчета, големи колкото петак. Иззад полите надникна жилетка, обшита със златен ширит, много изрязана отпред. Жилетката скоро бе затулена от старата фуста на покойната баба на Иван Никифорович с джобове, в които можеше да се сложи по една диня. Всичко това се смесваше и представляваше за Иван Иванович една твърде занимателна гледка, докато лъчите на слънцето, които обхващаха на места някой син или зелен ръкав, червен ревер или част от зелена сърма, или пък играеха по върха на шпагата, правеха от тая гледка нещо необикновено, подобно на оня куклен театър, който пътуващи хаймани разкарват по селцата. Особено когато стълпеният народ гледа цар Ирод със златна корона или Антон, който води козата; зад кукления театър скрибуца цигулка, циганин барабани с пръсти по устните си, а слънцето залязва и свежата хладина на южната нощ неусетно прегръща по-плътно свежите рамене и гърди на пълните селянки. Скоро старата излезе от килера, като пъшкаше и мъкнеше на гърба си старинно седло с окъсани стремена, с изтъркани кожени кобури за пистолетите, с плъстено покривало, някога алено, със златна везба и медни пулове. „Виж каква глупава жена! — помисли си Иван Иванович. — Тя може да измъкне да проветрява и самия Иван Никифорович!“ И наистина Иван Иванович не сбърка напълно в догадката си. След около пет минути се издигнаха памучните шалвари на Иван Никифорович и изпълниха почти половината двор. След това тя изнесе и калпак, и пушка. „Но какво значи това! — помисли си Иван Иванович. — Никога не съм виждал у Иван Никифорович пушка. Какво прави той? Да стреля — не стреля, пък държи пушка! За какво му е тя? А пушката е хубава! Аз отдавна мислех да си купя такава пушка. Много ми се иска да имам тая пушка, обичам да се забавлявам с пушка.“
— Ей, жено, жено! — закрещя Иван Иванович, като я повика с пръст.
Старата се приближи до стобора.
— Какво държиш в ръцете си, бабо?
— Нали виждате, пушка.
— Каква пушка?
— Отде да я знам каква е! Да беше моя, може би щях да зная от какво е направена. Но е господарска.