Чарлз Пелегрино
Прах
Пролог
Дяволският черен рояк
Есента на 65 566 699 г. пр.Хр.
Късен период креда
Първа фаза
Те се притискаха към горската пръст, наблюдаваха, изчакваха.
Не бяха чиста проба бозайници, защото, противно на своите родственици, снасяха яйца в дълбоки дупки и се хранеха с корени.
Не бяха и земноводни. Не познаваха мъките на студенокръвните — нито копнежа им по обедното слънце, нито пък импулса да избягват сенките.
Наблюдаваха.
Отвъд големия залив мързеливо се стелеше димът от седем умиращи вулкана и закриваше по-голямата част от онова, което по-късно щеше да се превърне в остров Манхатън и окръг Насау. Заливът беше спокоен като зехтин, край тропическия плаж на Ню Джърси вече не кръжаха групи птерозаври, защото цялата риба си бе заминала. Беше настъпил брачният период за летящите сориани[1], но из широките пространства на северното полукълбо все още не пееше нито един птерозавър. Кореноядните предпазливо задушиха въздуха и наостриха мустаци.
Наблюдаваха.
Изчакваха.
Един невиждан досега враг за кореноядните се приближаваше през големия залив от юг, откъм бреговете на вътрешното море, което някой ден щяха да нарекат Марлборо Плейнс[2] заради отлагащите се в него тлъста кал и варовита глина.
Придвижваха се сред палмите, сякаш земята им принадлежеше — два орнитомимида, щраусови динозаври, с остри клюнове и бързи задни крака, напастта на Ню Джърси. Раменете на майката се извисяваха приблизително на 90 сантиметра над земята, а разстоянието от клюна до опашката ѝ беше двойно по-голямо. Ръстът на малкото бе едва наполовина на нейния, но то я следваше без проблеми, придвижваше се в тръс, по-бърз от конския — способност, останала засега само латентна у кореноядните и тяхното племе — а можеше да препуска и в галоп.
Утринната роса се бе изпарила преди часове и въздухът беше достатъчно сух, за да изсуши веднага избиващата по бягащите им тела пот, като отнемаше излишната телесна температура и не позволяваше двата сориана да се сварят в кипналите си вътрешни течности. Най-близките им родственици бяха земноводните, но майката подобно на бозайник непрестанно следеше детето си и никога не се отдалечаваше на повече от един-два метра.
Слънчевите лъчи продължаваха да проникват през високите палми, когато те достигнаха до северния бряг и в пълен синхрон забиха пети в пръстта и спряха, вдигайки облак прах и сухи листа.
От лявата им страна сред сините глухарчета се раздвижи нещо, което привлече погледа на по-голямото животно, очите ѝ бяха жълти като на котка, дългият ѝ врат описваше широки дъги. Тя се преви напред и без да отделя очи от ивицата глухарчета, хвана една мида с три тънки пръста. Даде сигнал на малкото си, като наежи хамелеоновата кожа от едната страна на тялото си, чиято черно-бяла зеброва шарка се превърна в нещо подобно на неразбираемо йероглифно писмо. Малкото прочете гоблена от линии и форми на левия хълбок на майка си, сякаш четеше бележка.
Нищо видяно на нашата земя до този момент не може да има дори далечна прилика с детайлно ясните съобщения, които в този момент протичаха между двата сориана. Кожите им блестяха с милиони светлинки, сякаш посипани със скъпоценни камъни. Цветовете преливаха от турскосиньо, седефен ултрамарин, рубиненочервено и кварцово бяло до черно сапфирено. Малкото разбра, че трябва да върви след нея и да наблюдава отблизо. С проблясък по кожата сигнализира на майка си, че ще прави каквото му е казано.
Тя тръгна направо към туфата глухарчета и започна да кълца земята с острия ръб на мидата. Кореноядните бяха големи почти колкото мидата, но не искаха да предадат своята туфа. Един се надигна, изсъска и я захапа за пръста. С безстрастен удар тя прекара мидата през средата на тялото му, срязвайки го на две. Другите кореноядни разбраха намека и се спуснаха в дупките си.
Дори преди да отмести тялото с носа си, тя подуши неприятната миризма. Кореноядните далеч не бяха любимата ѝ храна, но все пак тя прибра двете половинки с клюна си. Насекомоядни тритони, жаби и най-малките и крехки динозаври бяха сред любимите ястия на майката сорианка, но с всяка изминала седмица ставаха все по-редки. А и те не бяха единствените, които изчезваха с напредването на лятото. Ако не се броят случайните термитници, вече не се дочуваше цъкане и бръмчене на насекоми и по листата на глухарчетата и поансетиите, палмите и хибискусите не се забелязваха дупчици или петънца. Безупречната им повърхност изглеждаше неправилна и ужасяващо не на място.
1
Сориани — един от двата главни подвида на динозаврите, при които тазовите кости са разположени по начин, сходен с този при съвременните крокодили и гущери, оттук и терминът „сориан“, който означава „гущероподобен“. Другият подвид динозаври са птицеподобните. — Б.пр.