— О, да, семейство Рейнолдс са известни тук. Познавам повечето от хората, които живеят наоколо. В Удли Комън всички се познаваме, макар и в различна степен. Някъде се създава по-голяма близост, другаде приятелство, а някои хора остават най-обикновени познати и така нататък.
— Какво представляваше това дете?
— То беше — как да се изразя — не правеше впечатление. Гласът му беше доста неприятен. Креслив. В действителност това е всичко, което си спомням. По принцип не обичам деца. Много са отегчителни. И Джойс ме отегчаваше. Постоянно говореше за себе си.
— Не предизвикваше интерес, така ли?
Майкъл Гарфийлд погледна изненадано:
— Не бих казал това. А трябваше ли?
— Моето становище е, че неинтересните хора не ги убиват. Хора биват убивани за печалба, от страх или от любов. Човек прави избора си сам, но трябва да има изходна точка… — Той прекъсна и погледна часовника си: — Трябва да тръгвам. Имам ангажимент. Още веднъж приемете моите благопожелания.
Поаро продължи надолу по пътеката, като избираше внимателно къде да стъпи. За пръв път се радваше, че не е с тесните си лачени обувки.
Майкъл Гарфийлд не беше единственият, когото срещна в „Потъналата градина“ този ден. Като стигна в ниското, забеляза три пътеки, които водеха в различни посоки. На средната пътека, седнало върху повален дънер, го чакаше едно дете и то незабавно му обясни това.
— Надявам се, че вие сте господин Еркюл Поаро, нали? — попита момиченцето.
Гласът му беше ясен, звънлив. Беше крехко създание. У това момиченце имаше нещо, което хармонираше с „Потъналата градина“. Горска нимфа или елф.
— Да, така се казвам — отвърна Поаро.
— Дойдох да ви посрещна — каза детето. — Поканен сте у дома на чай, нали?
— С госпожа Батлър и госпожа Оливър? Да.
— Точно така. Това са мама и леля Ариадни. — И с лек упрек добави: — Доста закъсняхте.
— Съжалявам. Спрях се да поговоря с един човек.
— Да, видях ви. Говорехте с Майкъл, нали?
— Познаваш ли го?
— Разбира се. От доста време живеем тук. Познавам всички.
Поаро се чудеше на колко ли години може да е. Попита я и тя отговори:
— На дванайсет. Догодина ще бъда в училище-пансион.
— Съжаляваш ли или се радваш?
— Не мога да кажа, преди да съм отишла там. — После добави: — По-добре е да тръгваме.
— Но, разбира се. Но, разбира се. Извинявам се, че закъснях.
— О, няма значение, наистина.
— Как се казваш?
— Миранда.
— Мисля, че ти подхожда — каза детективът.
— За Шекспир ли се сетихте5?
— Да. Учили ли сте го?
— Да, госпожица Емлин ни е чела от него. Аз накарах мама да ми прочете още нещо. Хареса ми. Чудесно звучи. Един смел, нов свят. Няма нищо такова в действителност, нали?
— Не вярваш ли?
— А вие?
— Винаги има един смел нов свят — изрече Поаро, — но само за някои специални хора. За щастливците. За онези, които носят в себе си рождеството на този свят.
— О, разбирам — отвърна Миранда с тон на човек, който очевидно разбираше с безкрайна лекота, макар Поаро да недоумяваше какво точно е разбрала. Тя пое по пътеката и каза: — Ще минем оттук. Не е далеч. Може да минете през плета на нашата градина.
След това погледна през рамото си и посочи:
— Там, в средата, беше фонтанът.
— Фонтанът?
— О, преди години. Предполагам, че е още там, под шубраците и азалиите и другите неща. Беше разрушен. Хората го отнесоха парче по парче, но не направиха нов.
— Много жалко.
— Не зная. Не съм сигурна. Обичате ли фонтани?
— Ça depend — отговори Поаро.
— Знам малко френски — каза Миранда. — Това означава „зависи“, нали?
— Права си. Добра ученичка си.
— Всички казват, че госпожица Емлин е много добра учителка. Тя е нашата директорка. Много е взискателна и доста строга, но понякога ни разказва страшно интересни неща.
— Значи наистина е добра учителка — съгласи се Еркюл Поаро. — Познаваш това място много добре. Изглежда, знаеш всички пътеки. Често ли идваш тук?