Светлана Иванова
Предговор към антология с хайку
Всяка година в средата на месец януари в Япония се провежда поетическо състезание — конкурс по зададена тема. От всички краища на страната в Токио пристигат десетки хиляди стихотворения, като най-добрите от тях се удостояват с честта да бъдат прочетени на тържествена церемония в присъствието на императора. Тази традиция води своето начало от 14 век, а съчиняващите хайку (японски тристишия) днес японци са, твърдят, няколко десетки милиона.
Япония е страна на поезията и поетите. Страна, в която първите поети са богове, а поезията започва своето летоброене „от разделянето на небето и земята“. Страна, която още в зората на своята държавност издава първата си поетична антология — „Маньошу“ („Сборник от безброй листа“) (VIII век), а през X век учредява Академия на изящната словестност…
Изкушеният читател вероятно познава прославените със своята лаконичност танка (петстишия) и хайку (тристишия), но те са само прекрасни „листа“ от хилядолетното дърво на Поезията на Япония.
Според японската естетика словото притежава душа, притежава същата реалност на съществуването, както на събитието или предметът, а самото изричане на словото го освобождава за извършване на действието. Оттук следват култът към писмения текст и благоговението пред писмения знак, като материализирана форма на словото.
Може би йероглифната писменост, съчетаваща в себе си изобразителните елементи с абстрактните символи, е един от факторите, възпитаващи в японеца от самото му детство склонност към дискретно мислене, към концентриране върху нещо едно и отделно, към търсене на извънлогични форми на познанието, на скрития смисъл — качества, без които е немислимо нито създаването, нито постигането на това поетично откровение — хайку.
Но древната поезия, като първоначало на японската литература, израства от всекидневния живот на хората, населяващи Тръстиковата равнина1 много преди взаимстването на йероглифната писменост от Китай (V век). Раждането на песните тогава е тясно свързано със земеделието, календарните празници, брачните игри и погребалните обреди. Целият земен свят служи за материал на поезията. Ритъм и мелодия като че ли диктуват смисъла на песента, смисълът от своя страна следва темата на обреда, обредът се подчинява на годишните времена. И така, година след година, столетие след столетие, японската песен и отразява, и култивира благоговейно отношение към природата, а магията на словото защитава плодовете на труда.
Фолклорното богатство се оказва благодатна почва за разцвета на поезията през периода Хейан (VIII-XII в.), наречен още златен век на японската литература. Народното творчество не губи значението си и през следващите епохи, всяка от които добавя към поетичното богатство на страната своите вдъхновени открития, за да се въплъти народният гений в най-съвършеното — хайку — виртуозна лаконичност, събрана в три стиха.
Много са причините „тристишията“ да бъдат творение именно на японците и една от тях нека си позволим да я наречем техническа се състои в това, че звуците в японския език са организирани по срички, започващи с една или две съгласни и завършващи на гласни: ка, са, та, дза,… ки, ши, чи, джи,… и т.н. Редуването на такива срички налага на речта благозвучен ритъм, създава своеобразна мелодика, различна от тази на римата.
Този отмерен от вековете ритъм, съдържащ в себе си магията на многократно повтаряните древни заклинателни слова, става основа за определянето на поетическия канон: всеки стих съдържа 5 или 7 срички; броят и подредбата на стиховете определят поетическия жанр. Така танка се състои от пет стиха, съдържащи съответно 5-7-5-7-7 срички. В „Маньошу“, тази метрика не винаги е спазвана строго. Но нека не забравяме, че преди да бъдат записани, песните са се пеели, а мелодията скъсява или удължава стиха.
В съответствие с канона, хайку се подчиняват на схемата 5-7-5 и представляват всъщност първите три стиха от танка — едно красиво доказателство за твърдението, че хайку съдържа в себе си цялата хилядолетна памет на японското поетично изкуство. За да не звучи голословно и дори банално тази фраза, нека проследим накратко развитието на поетичните жанрове.
За разлика от строго отмерената стъпка на танка (кратка песен), нагаута (дълга песен) съдържа в себе си неопределен брой редуващи се пет и седемсричкови стихове, а седока („песни на гребци“ или „песни на рибарите“) са шестстишия, спазващи схемата 5-7-7-5-7-7. Това са основните поетични форми — всяка от тях притежава характерна композиция, строго спазвана метрика и изпълнява определена художествена задача. С развитието на авторската поезия, танка постепенно се превръща в предпочитан жанр, променят се и темите, и художествените похвати. Светът на природата е значително ограничен; излизат от обръщение стотици названия на растения, местности, явления на природата. В замяна на това се налагат така наречените „сезонни слова“ — образи, които се превръщат в език на поезията и пораждат у читателя добре познати асоциации. Така първата песен на славея става постоянен образ на темата за настъпващата пролет; падащият сняг напомня за приближаването на старостта, а образът на дивата гъска в небето разбулва тайна за любовна мъка. Богатата японска омонимика също е неизчерпаем извор за асоциация с поетичните образи. Именно тя позволява на виртуозите на словото да внушават най-фини нюанси на чувствата, но колко трудни за превод са такива стихове…
1
Така японската митология именува земята, на която по-късно потомък на богинята на Слънцето — Аматерасу, създава страната Ямато (Япония).