Тя се огледа за стол и седна.
— Сега империята трябва да продължи да се разкапва и умира, макар аз да бях готова да й предложа нов живот.
— Мисля — рече Дорс — че империята току-що избегна неопределено дълъг период от безполезни битки и унищожение. Утешете се с това, мадам кмете.
Рашел сякаш не я чу.
— Толкова години подготовка, провалени за една нощ… — Тя седеше съкрушена, победена и изглеждаше остаряла поне с двайсет години.
— Едва ли би могло да бъде направено за една нощ — възрази историчката. — За да се подкупят вашите офицери, ако наистина са били подкупени, е било нужно доста време.
— Демерцел, този ловък интригант… напълно ясно е, че съм го подценила. Как е успял, не знам — със заплахи ли, с подкупи, с лицемерни и привидно приемливи доводи… Той е майстор в изкуството на предателството — трябваше да го имам предвид.
След известна пауза Рашел продължи:
— Ако открито бе изпратил войски срещу нас, нямаше да имам никакви проблеми да ги унищожа. Но кой би си помислил, че Што ще бъде предаден, че е възможно една клетва за вярност да се отхвърли с такава лекота?
— Струва ми се, те са се заклели не на теб, а на твоя баща — намеси се Селдън с почти автоматична рационалност.
— Глупости — енергично възрази Рашел. — Когато баща ми ми прехвърли кметския пост, което беше негово законно право, той едновременно ми преотстъпи и всички клетви за вярност към него. За това има сума ти прецеденти. Вярно, обичаят изисква клетвата да бъде повторена и към новия управник, но това си е само една церемония, а не законно положение, и моите офицери го знаят, макар и в момента да са решили да го забравят. Използвали са за извинение пола ми, тъй като се тресат от страх пред имперското отмъщение, което никога не би дошло, ако бяха лоялни… или треперят от алчност за обещаните награди, дето естествено няма да получат, ако малко от малко познавам скъпия Демерцел.
Тя рязко се извърна към Селдън.
— Той иска теб, нали знаеш? Нападна ни заради теб.
Ученият се стресна.
— Защо заради мен?
— Не се прави на глупак! По същата причина, поради която те исках и аз — за да те използва като инструмент, разбира се. — Тя въздъхна. — Поне не съм напълно предадена. Все още могат да се намерят лоялни войници… Сержант!
Емър Телъс влезе с мека и предпазлива стъпка, която изглеждаше несъвместима с размерите му. Униформата му бе спретната, дългите руси мустаци — бойко завити.
— Мадам кмете — рече той, като изтрака с токове и застана мирно.
На външен вид си беше все същата половинка говеждо, както го бе определил Хари — човек, който сляпо следва заповедите и изобщо не обръща внимание на променената ситуация.
Рашел тъжно се усмихна на Рейч.
— Е, как си ти, мъничък? Исках да направя нещо от теб. Струва ми се, че сега вече няма да имам тази възможност.
— Здравейте, ’спожо… мадам — неловко издума момчето.
— А също и от вас, доктор Селдън — кимна тя — и отново също трябва да помоля за извинение. Не мога!
— Нямайте никакви угризения за мен, мадам.
— Само че имам. Не бива да позволя да попаднете в ръцете на Демерцел. Тази победа ще му дойде в повече, а поне това мога да предотвратя.
— Уверявам ви, мадам, че няма да работя за него по-добре, отколкото бих работил за вас.
— Не става дума за работа, а за използване. Сбогом, доктор Селдън… Сержант, убий го.
Телъс мигом извади бластера си и Дорс се хвърли напред с гръмък вик… ала ученият протегна ръка към нея, хвана я за лакътя и увисна отчаяно на него.
— Стой настрани, Дорс — изкрещя той — иначе ще те убие. На мен няма да ми стори нищо. Рейч, ти също. Стой назад. Не мърдай!
После се обърна към сержанта.
— Вие се колебаете, сержант, понеже знаете, че не бива да стреляте. Преди десет дни аз можех да ви убия, но не го направих. И тогава ми дадохте честната си дума, че ще ме защищавате…
— Сержант, какво чакаш? — сопна се Рашел. — Заповядах да го убиеш.
Селдън не каза нищо повече. Стоеше изправен, докато едрият мъж с опулени очи здраво държеше бластера си насочен към главата му.
— Имаш заповед! — изпищя Рашел.
— Имам думата ви — кротко напомни Селдън.
Телъс промълви със задавен глас:
— И тъй, и инак — все опозорен… — Ръката му се отпусна и бластерът иззвънтя на пода.
— Значи и ти ме предаде! — викна кметицата.
Преди математикът да помръдне или Дорс да се отскубне от хвата му, Рашел сграбчи бластера, насочи го към сержанта и натисна контакта.
Селдън никога не бе виждал как някой загива от бластер. Може би подведен от името на оръжието17 очакваше оглушителен шум, експлозия на плът и кръв. Штоанското оръжие обаче не направи нищо подобно. Той дори не можа да разбере какво разкъсване е причинило на органите в гръдния кош на сержанта, но без да измени изражението си, без да мигне от болка, мъжът рухна и падна — несъмнено и безнадеждно мъртъв.