Като цяло думите му бяха посрещнати с аплодисменти, помрачени само от нечие мяукане.
Синтия седеше с вперени право напред очи и стиснати устни.
— Най-новият филм на господин Дънкан е „Военна кауза“. И така, да посрещнем в Бишъпс Лейси две велики екранни звезди: госпожица Филис Уивърн и господин Дезмънд Дънкан със знаменитата им интерпретация на сцена от „Ромео и Жулиета“.
Нямаше завеса, която да се вдигне, но за сметка на това светлините угаснаха и няколко секунди седяхме сред пълна тъмнина.
Тогава лъчът на прожектор прониза мрака и освети малка горичка от лимонови дръвчета в саксии. Табела, поставена върху дървен триножник, ни съобщи, че това е овощната градина на Капулети.
Извърнах се назад и видях, че ослепителният бял лъч идваше от върха на скелето над вратата, а човекът, направляващ прожектора, бе Гил Крофърд.
Ромео, в изпълнение на Дезмънд Дънкан, излезе и тръгна да се разхожда из градината под оглушителни аплодисменти. Облечен беше с прилепнал клин и чудати шорти от червено кадифе, които приличаха на издути плувки. Носеше бяла селска риза с дантелени къдрички около врата и на ръкавите, а забележителната му плоска шапка бе увенчана с перо от опашка на фазан.
Той разпери ръце към публиката и направи поредица от изящни поклони, преди да изрече първите си думи.
„О, хайде!“, помислих си аз. — „Започвай вече!“
Дезмънд Дънкан направи пауза и при звука на познатия му глас, се чуха нови аплодисменти.
Откъслечни ръкопляскания показаха, че сред публиката има запознати с тази реплика.
Той отново замълча и вдигна очи към балкона на Жулиета, който още тънеше в непрогледна тъмнина извън лъча на прожектора.
— Светлина! — нареди силно гласът на Филис Уивърн някъде над главата на Ромео.
Сякаш времето спря.
— Изгрей, о, слънце и надвий луната, която и така е побледняла… — започна Дезмънд Дънкан репликата отначало, но доста колебливо.
Муха да бе бръмнала, щеше да се чуе.
— Светлина, по дяволите! — сопна се гласът на прекрасната Жулиета в тъмното, а зад мен се чу ужасяващ трясък сякаш метален предмет бе паднал от скелето върху плочките на пода.
— … която и така е побледняла, защото си по-хубава от нея! — продължаваше Дезмънд Дънкан. — Щом толкоз ти завижда, нейна жрица недей да бъдеш вече…
Изведнъж се чу шумолене на коприна и Филис Уивърн се спусна надолу по стълбите, като в кръга светлина от прожектора се появиха първо краката й, последвани от роклята.
Костюмът й беше разкошен — бежова рокля с широки поли, пристегната в кръста и с изненадващо дълбоко деколте. Скъпоценните камъни, обсипали яката и ръкавите, блещукаха лудешки, когато премина през светлината на насочения върху Ромео прожектор и публиката ахна при вида на това великолепие, материализирало се пред очите им.
В сплетената й коса бе втъкан венец от цветя — истински цветя, доколкото виждах — и аз прехапах възхитено устни. Колко млада, красива и неподвластна на времето изглеждаше!
Истинската Жулиета, ако някога действително е съществувала, щеше да позеленее от яд.
Филис Уивърн най-сетне стъпи на пода на вестибюла, а островърхите й пантофки издаваха зловещ звук върху плочките: като от виещи се змии.
Нед Кропър се отдръпна лекичко назад, когато тя мина покрай него и се насочи към входната врата.
„Тръгва си!“, помислих си аз. — „Сега ще излезе!“
Започнах да се въртя на стола, борейки се със себе си да не стана, когато Филис Уивърн стигна до скелето, сграбчи стълбата, постави обутия си в изящна пантофка крак на първото стъпало и започна да се катери.
Изкачваше се нагоре, а старинната й рокля, дори в тъмното, хвърляше отблясъци като комета, издигаща се в небесата.
На върха тя стъпи на дъсчената пътека и тръгна внимателно към Гил Крофърд, който зяпаше приближаването й с отворена уста.
Стиснала с една ръка перилото, Филис Уивърн спря и с другата зашлеви Гил през лицето.