Стори ми се, че единствено Дитер е достатъчно разумен, за да пропусне тамяна и смирната.
Поне така си мислех, докато не бръкна в джоба си и не извади малка кутийка от кост.
Подаде я безмълвно на Фели.
„Божичко!“, помислих си. — „Ще й предложи брак!“
Фели, разбира се, проточи отварянето на подаръка възможно най-дълго. Разгледа кутийката от всичките й шест страни, сякаш всяка от тях криеше надпис със златно мастило, оставен от ангели.
— Дитер! — каза задъхано тя. — Прекрасна е!
„Това е просто кутия, тъпа гъска такава! Хайде, отваряй я!“
Фели отвори капачето мъчително бавно.
— О! Пръстен! — промълви тя.
Нед и Карл се спогледаха със зяпнали усти.
— Приятелски пръстен — добави Фели, макар да не разбрах дали с разочарование.
Фели взе пръстена с палец и показалец и го вдигна на светлината. Беше широка златна халка и върху нея имаше гравирани фигурки — мисля, че им казват филигрирани пръстени, — но единственото, което различих, преди сестра ми да се обърне, беше коронка върху сърце.
— Какво означава? — попита Фели, вдигнала очи към Дитер.
— Означава онова, което ти искаш да означава.
Смутена, Фели се изчерви и пъхна кутийката в джоба си.
— Нямаше нужда — успя да промълви, преди да се обърне и да се запъти към пианото под прозореца.
Приглади поли и седна пред клавишите.
Познах мелодията още преди първите три ноти да се отронят от инструмента. „На Елизе“ от Бетовен — или Лари Б., както обичах да му викам, за да вбеся Фели.
Знаех, че майката на Дитер в далечен Берлин се казва Елизе. Понякога той говореше за нея със специален тон, с глас на нетърпелива наслада, сякаш тя стоеше в съседната стая и чакаше да го изненада.
Веднага разбрах, че изпълнението е тайно послание за Дитер: послание, което никой не би доловил, освен мен и може би Дафи.
В момента не беше уместно да надам боен вик, нито да направя поредица цигански колела през салона, затова се задоволих да стисна ръка на Дитер.
— Весела Weihnachten2 — казах аз.
— Весела Weihnachten — отвърна той с усмивка, широка колкото Ламанша.
Докато Фели свиреше, забелязах, че Карл дъвче в такт с музиката, а Нед потропва енергично с крак по пода.
Това беше една от най-щастливите битови сценки, виждани в Бъкшоу, и аз я попивах жадно с очи, уши и дори нос.
Дървата пукаха и димяха в камината, докато „На Елизе“ ни заплени с неизбежната си магия.
„Весела Коледа, Флавия“, помислих си и запечатах този спомен за утеха в бъдеще. „Заслужаваш я.“
Дафи беше сама, просната напряко на един фотьойл.
— Как върви животът в „Студеният дом“? — попитах аз.
Тя вдигна очи от книгата си и ме изгледа, сякаш съм тромав крадец, току-що стоварил се през прозореца.
— Дитер подари на Фели пръстен — заявих аз.
— И какво от това?
— Стига, Дафи, знаеш какво искам да кажа.
— Така ще има повече пача за нас. А сега, ако обичаш…
— Жалко за Филис Уивърн, нали?
— Флавия…
— Шекспир започва да ми харесва все повече — пуснах въдицата. — Знаеш ли коя е любимата ми част от „Ромео и Жулиета“? Когато Ромео казва, че очите на Жулиета могат да си разменят местата с двете най-ярки звезди на небосвода.
— С двете най-светли — поправи ме Дафи.
— С двете най-светли — съгласих се аз. — Както и да е, представих си го точно както Шекспир го е описал — как двете звезди блещукат на лицето на Жулиета, а очите на Жулиета греят в небето…
Хванах с показалец и кутре долните си клепачи и ги обърнах, докато не се видя кървясалата им вътрешна страна, като в същото време притиснах върха на носа си с пръстите на другата ръка.
— Бау! Овчарите по полето сигурно са се, знаеш какво, от страх.
— На полето не е имало овчари.
— Тогава защо Ромео казва: „Да можех, станал нейната овчица, да я помилвам тъй!“
— „Нейна ръкавица“.
— Не е вярно, „овчица“ е. Чух го със собствените си уши. Той каза „овчица“.
Дафи скочи от стола и отиде до една от етажерките. Извади дебел том и го запрелиства, а страниците летяха под пръстите й, сякаш духани от вятъра.
— Ето — каза тя след няколко секунди. — Какво пише тук?
Извих глава настрани и гледах в страницата колкото дълго посмях.