— Вярваш ли в Бог, Слоан?
— Не, вярвам в продаването. Ето така стоят нещата за мен.
— Значи тогава такава е и твойта душа.
Дейв Слоан се замисли. Със сигурност е такава. Загрята до 37 градуса.
Превод: Красимира Маврова
Приятно местенце за посещение
Когато човек е роден с естествената дарба на измамник, манипулатор и играч, той притежава и онова шесто чувство да надушва възможности за някоя доходоносна сделчица. Точно това правеше Рики Келъхър, наблюдавайки двамата мъже в предната част на задимения бар, близо до мръсния прозорец с петгодишна дупка от куршум в него.
Нито единият, нито другият изглеждаха доволни от разговора.
Рики продължаваше да ги наблюдава. Вече няколко пъти беше виждал единия тук, в бара на Хени. Ходеше облечен с костюм и връзка, което го караше да изпъква сред останалите посетители на тази долнопробна дупка. Другият, с кожено яке и прилепнали джинси, гладко избръснат и с прическа тип „канадска ливада“, Рики веднага постави в категорията дребни мошеници. Всъщност по-скоро май беше от ония надути пуяци, които са готови да заложат жена си за петдесетинчов телевизор. Точно той изглеждаше бесен, клатейки недоволно глава на всяка дума, която му казваше господин Костюмарът. По едно време удари с юмрук по плота така силно, че чашите подскочиха. Но никой не му обърна внимание. Това беше нещо обичайно за място като бара на Хени.
Рики седеше в края на бара, който образуваше нещо като „L“ — обичайното му работно място, неговият трон. Барманът — мърляв стар тип, може би черен, може би бял — човек не можеше да каже със сигурност, наблюдаваше със смръщено лице кавгата на двамата мъже.
— Спокойно — каза му Рики. — Аз ще се заема.
Господин Костюмар отвори куфарчето, което носеше. В него имаше купчина с документи. По-голяма част от бизнеса, който се въртеше в този душен тъмен бар в Хелс кичън8 се състоеше в пласирането на свити отнякъде картони с цигари и кашони с Джони Уокър, които бяха пренасяни тайно в мъжката тоалетна или задната стая. Но това беше нещо различно. Дребният мършав Рики не можеше да схване точно за какво ставаше дума, но онова магично чувство, както и обиграното му око на играч, му подсказваха да обърне внимание.
— Ама че шибаняшка работа! — каза на висок глас надутият пуяк на господин Костюмар.
— Съжалявам — вдигна рамене онзи.
— Да бе, това вече го чух — типът с коженото яке се смъкна от стола. — Ама изобщо не ти личи, че съжаляваш. И знаеш ли защо? Защото аз съм онзи, дето му свиха парите.
— Глупости. Аз пък си губя целия проклет бизнес.
Обаче Рики беше научил една основна истина: когато загубиш пари, изобщо не ти става по-леко от факта, че и другите също губят. Това си беше част от законите на живота.
Типът с коженото яке все повече и повече се разпалваше.
— Слушай ме внимателно, приятел. Ще се обадя тук-там. Познавам разни хора. Едва ли ще искаш да се бъзикаш с тях.
Господин Костюмарът почука с пръст по нещо в куфарчето си, което приличаше на вестникарска статия.
— И кво ще направят тия твои хора?
Той снижи глас и прошепна нещо, от което лицето на другия се сбръчка така, все едно беше захапал лимон.
— Иди си сега вкъщи, покрий се и си пази гърба. И се моли да не… — гласът отново премина в шепот. Рики не успя да чуе какво могат да направят „те“.
Мъжът с коженото яке отново удари с юмрук по барплота.
— Това няма да ти се размине, задник. Ей сега…
— Хей, господа — извика Рики, — я намалете звука.
— Тебе какво ти влиза в работата бе, дребосък? — извика онзи с коженото яке.
Господин Костюмарът го докосна по ръката, за да го накара да говори по-тихо, но онзи се дръпна и продължи да се цъкли в Рики.
Рики отметна назад мазната си тъмноруса коса, смъкна се от стола и тръгна към предната част на бара. Токовете на ботушите му тракаха звучно по надраскания под. Онзи мъж беше с около десетина сантиметра и петнайсетина килограма повече от него, но Рики отдавна беше научил, че сприхавостта плашеше хората много повече от по-голямата височина, тегло или пък мускули. И той направи онова, което правеше винаги, когато имаше изгледи да се стигне до тупаник с някой — изгледа го с кръвнишки поглед и тикна лицето си в неговото.
— Знаеш ли кой съм аз, бе скапаняк. Аз съм тоя, дето сега ще те замъкне отвън на пътеката и ще те шиба, докато ти пукне задника, ако веднага не си го изметеш оттука, ясно ли ти е?