— Тука ли си, Лимончо? — изсъска Ти Джи. — Или си се отнесъл някъде?
— Просто мисля.
— Аха, мислиш. Добре. Браво. Той мислел. За твоето момченце, а?
Рики се намръщи и махна с ръка. Отново нищо не каза. И отново се зачуди защо си замълча. Погледна пак към туриста. Мъжът шепнеше нещо на бармана, който улови погледа на Рики и му кимна с глава. Рики стана от масата на Ти Джи и се насочи към бара, като ботушите му силно тропаха по дървения под.
— Кво има?
— Тоя приятел не е оттук.
Туристът погледна към Рики, после заби очи в пода.
— Хайде бе! — завъртя Рики очи към бармана.
— От Айова — обади се мъжът.
Къде, по дяволите, беше Айова? Рики беше стигнал почти до края на гимназията и се справяше добре с някои предмети, но географията така го отегчаваше, че той не ѝ обръщаше никакво внимание.
— Тъкмо ми казваше, че е в града за конференция.
Тоя дебелак и неговите пръдливи олигофрени…
— И… — барманът замълча, когато погледна към туриста. — Е, защо не му кажеш?
Мъжът отпи голяма глътка от виното си. Рики хвърли бърз поглед към ръката му. Не само ролекс, но и златен пръстен с голям диамант.
— Аха, що не ми кажете?
И богатото копеле започна с дрезгав шепот.
Рики го изслуша. Когато старецът свърши, Рики се усмихна и каза:
— Това е вашият щастлив ден, господине.
И си помисли: „И моят също“.
Половин час по-късно Рики и типът от Айова стояха в сумрачното фоайе на „Братфорд Армс“, който се намираше до един склад на Единайсето авеню и Петдесета улица.
Рики представяше присъстващите:
— Това е Дарла.
— Здрасти, Дарла.
Златен зъб проблясна като звезда насред широката ѝ усмивка.
— Как си, скъпи? Как се казваш?
— Ъ-ъ… Джак.
Рики усети, че старецът беше на косъм да каже „Джон“, което би било доста забавно предвид обстоятелствата12.
— Радвам се да се запознаем, Джак — каза Дарла, чието истинско име беше Шакет Шрийли. Тя беше висока около метър и осемдесет, пищна и с тяло на манекенка. Също така до преди три години беше мъж. Туристът от Айова обаче сигурно не забеляза това или пък може би забеляза и това го нави. Както и да е, важното беше, че погледът му я облизваше цялата като с език.
Джак регистрира и двамата и плати за три часа.
Три часа? — възкликна мислено Рики. — Стар търбух като тоя? Господ да му помага.
— Е, забавлявайте се — пожела им с намигане Рики.
Детектив Робърт Шефър би могъл да бъде домакин на една от онези полицейски шоу-програми по фокс или А&Е. Беше висок, с посребряла коса, приятен на вид, може би само лицето му беше малко по-дълго отколкото трябваше, но без да разваля общото впечатление. Беше детектив от почти двайсет години.
Шефър и партньорът му вървяха по мръсния коридор, вонящ на пот и лизол. Партньорът му посочи вратата, изшептявайки: „Тази е“, извади нещо, което приличаше на електронен стетоскоп и насочи сензора към тънката дървена врата.
— Чуваш ли нещо? — попита Шефър също шепнешком.
Джоуи Бернбаум, партньорът, кимна бавно, вдигайки показалец, което значеше: „Почакай“.
А после кимна: „Давай“.
Шефър извади ключа от джоба си и с пистолет в ръка отключи вратата и нахлу вътре.
— Полиция! Никой да не мърда!
Бернбаум го последва също с пистолет в ръка.
Лицата и на двамата в стаята имаха еднакво изражение на шок от внезапното нахлуване, но само по лицето на пълния възрастен бял мъж, седящ разсъблечен на леглото, веднага след това се изписа ужас и страх. Върху горната част на ръката си имаше татуировка на военноморския корпус и може би като млад е бил стабилен пич, но сега неговите тесни, бледи рамене трепереха и целият вид му подсказваше, че се кани да заплаче.
— Не, не, не…
— О, по дяволите! — измърмори Дарла.
— Остани там, където си, скъпа. И запази тишина.
— Как ме открихте, мътните да ви вземат? Сигурно ме е издал онзи дребен дървеняк долу? Познавам го. Щом го видя следващия път, ще му оскубя мърлявата четина…
— Нищо няма да правиш, а ще млъкнеш — изсъска ѝ Бернбаум. А после на жаргон от гетото каза: — Май си си забърсал гадже?