Не можах да го понеса.
— Как открих какво ти е причинил ли?
Той кимна.
— Платих, за да поровя около теб. И изскочи това. Трябваше да знам дали мога да ти имам доверие.
— И можеш ли?
— Все още не знам — признах.
Той дълбоко си пое дъх няколко пъти. Първите две вдишвания — треперливо, но с всяко следващо ставаше малко по-спокоен, докато накрая се взе в ръце, поне за момента. Сетих се за Ребека Майлс и малките й, изсъхнали като от глад длани.
— Може да ми се довериш, Анита. Няма да те предам. Няма! — Звучеше ми като изгубено малко момченце, чиито илюзии до една са били разбити.
Не можех да изпотъпча този гласец на изгубено дете. Но знаех, а и той знаеше, че ще стори всичко, което вампирите поискат — всичко, включително и да ме предаде. Над магистралата се издигаше мост — висока дантела от сив метал. Дървета обграждаха пътя и от двете страни. Лятното небе беше светло, воднистосинъо, избелено от жегата и яркото слънце. Колата изтътна по моста и Мисури се разпростря от двете ни страни. Над бурната река човек сякаш можеше да види чак до края на света. Един гълъб прелетя над моста и кацна при може би дузина други, които гукаха и се кокошинеха на перилата.
Със собствените си очи съм виждала чайки над реката, но никога не можеш да ги мернеш около моста само гълъби. Може би чайките не обичат коли?
— Къде отиваме, Филип?
— Какво?
Искаше ми се да попитам «Много сложен ли е въпросът за теб?», но се сдържах. Щеше да прозвучи като подигравка.
— Прекосихме реката. Накъде сме тръгнали?
— Слез по изхода Зумбел[7] и завий надясно.
Направих както ми каза. Зумбел кривуличи надясно и те изплюва автоматично на лентата за завой. Постоях на светофара. Отляво има малка групичка магазини, след това комплекс блокове, после дървета — кажи-речи горичка, и притиснати към тях къщи. Следва частна клиника, а отвъд се шири доста голямо гробище. Винаги съм се питала какво ли си мислят хората от болницата, намираща се в съседство с гробището. Дали за тях не е зловещ намек? Или удобство, просто за всеки случай?
Гробището се е намирало тук далеч по-дълго от клиниката. Някои от камъните датират още от началото на деветнадесети век. Винаги съм се питала дали строителят на сградата не е бил садист, след като е сложил прозорци, зяпащи към покритите с надгробни плочи хълмове. Старостта е достатъчно напомняне какво следва после. Няма нужда от визуални намеци.
В Зумбел има и други неща, разбира се — магазин за видеокасети, бутик за детски дрешки, друг един за стъклописи, бензиностанции и голям жилищен комплекс, наименован «Сън Вали Лейк». Всъщност тук наистина има езеро и е достатъчно голямо за ветроходство, ако внимаваш повечко.
Няколко пресечки по-нататък навлизаме в предградията. Къщи с малки дворчета се трупат между обграждащите пътя дървета. Има и хълм, който слиза стръмно надолу. Ограничението за скоростта е шейсет километра. Невъзможно е да спуснеш кола по хълма с тази скорост, ако не използваш спирачки. Дали в края на склона ще има полицай?
Ако ни спреше заедно с Филип в неговата сладка мрежеста ризка, целият в сладки белегчета, нямаше ли да стане подозрителен? И къде точно отивате, госпожице? Съжалявам, полицай, има едно нелегално парти, на което трябва да ида, а закъсняваме. Използвах спирачките при слизането по хълма. Разбира се, че нямаше полицай. Ако обаче карах с превишена скорост, щеше да е там. Законите на Мърфи са единствените, които важат в живота ми през повечето време.
— Онази голяма къща отляво. Просто мини по алеята — обади се Филип.
Къщата беше от тъмночервени тухли, на два или може би три етажа, с много прозорци и поне две веранди. Викторианска Америка все още съществува. Дворът беше достатъчно голям да побере частна горичка от високи, стари дървета. Прекомерно избуялата тревата придаваше на имота дъх на запустялост. Алеята беше чакълена и се виеше между дърветата към съвременен гараж, почти успешно построен така, че да подхожда на къщата.
Отвън имаше само две коли. Възможно е в гаража да се криеха още, но нямаше как да надникна вътре.
— Не напускай гостната с друг, освен с мен. Ако го сториш, няма да мога да ти помогна — заяви Филип.
— Как да ми помогнеш? — поинтересувах се.
— Ето какво ни е прикритието. Ти си причината да пропусна толкова много срещи. Намекнах тук-там, че не само сме любовници, но и съм… — той разпери широко ръце в търсене на подходящата дума: — Ами, дресирам те, докато не почувствам, че си готова за купон.