Вампирите започнаха да се разпръскват, за да обкръжат и мен заедно със Закари. Оставих ги. И без друго не можех да сторя кой знае какво. Или и двамата щяхме да се измъкнем живи, или и двамата да умрем — може би… вероятно. О, по дяволите.
— Искам да поговоря с него като професионалист с професионалист — обясних.
— Защо? — попита Тереза.
Пристъпих към нея — почти я докосвах. Гневът й беше направо осезаем. Бях я представила в лоша светлина пред другите и го знаех, а тя знаеше, че аз знам. Прошепнах, макар че и някои от другите можеха да ме чуят:
— Николаос е дала заповед човекът да умре, но иска жива мен, Тереза. Какво ли ще ти стори, ако случайно умра тук тази нощ? — последната дума издишах право в лицето й. — Дали искаш да прекараш цяла вечност, заключена в ковчег с кръстове?
Тя изръмжа и отскочи назад, сякаш я бях опарила.
— Проклета да си, смъртна, проклета да си и върви в ада! — черната й коса запука около лицето, а ръцете й се свиха в ноктести лапи. — Говори с него, макар че няма да има полза. Той трябва да вдигне това зомби — или го вдига, или е наш. Тъй рече Николаос.
— Ако събуди зомбито, ще си отиде свободен и недокоснат, така ли? — попитах за всеки случай.
— Да, но не може да се справи. Не е достатъчно силен.
— На което е разчитала и Николаос — кимнах.
Тереза се усмихна — зловещо разтегляне на устните, което оголи зъбите.
— Да-ссс — обърна ми гръб и закрачи към останалите вампири. Те се разбягаха от нея като уплашени гълъби. А аз й се бях противопоставила. Понякога смелостта и глупостта са почти неразличими.
Коленичих до Закари.
— Ранен ли си?
Той поклати глава.
— Оценявам жеста ти, но те ще ме убият тази нощ! — Той вдигна глава и втренчи светлите си очи в мен. — Няма какво да сториш, за да ги спреш! — и се усмихна лекичко. — Дори и ти не си всемогъща.
— Можем да вдигнем това зомби, ако ми се довериш!
Той се намръщи, после ме погледна изпитателно.
Не можах да разчета изражението му — изумление и още нещо.
— Защо?
Какво да кажа, освен, че не можех просто да го гледам как умира? Той беше видял как измъчват един човек и не си беше мръднал пръста. Предпочетох по-кратката причина.
— Защото не мога да ги оставя да те получат, ако съм способна да ги спра.
— Не те разбирам, Анита, изобщо не те разбирам!
— Значи ставаме двама. Можеш ли да се изправиш?
Той кимна.
— Какво си намислила?
— Ще споделим своя талант.
Той се ококори.
— По дяволите, можеш ли да служиш за фокус?
— Правила съм го два пъти досега!
Два пъти, но с един и същи човек. Два пъти, но с човека, който ме е обучил за съживителка. Никога с непознат.
Закари снижи глас до едва доловим шепот:
— Сигурна ли си, че искаш да го сториш?
— Да те спася ли? — попитах.
— Да споделиш силата си — отвърна той.
Тереза тръгна към нас и дрехите й зашумоляха.
— Стига вече, съживителке. Той не може да се справи, значи ще плати цената. Или се махни сега, или остани за… пира.
— Ще хапвате рядък «печен Кой-звяр» ли? — поинтересувах се.
— Какви ги плещиш?
— От «Как Гринч открадна Коледа» над-р Зюс[8] — обясних аз. — Нали знаеш онзи ред: «И ще имат Пир! Пир! Пир! Ще пируват с Кой-пудинг и рядък печен Кой-звяр!»
— Ти си луда.
— Така са ми казвали.
— Искаш да умреш ли? — попита вампирката.
Изправих се — много бавно. Нещо се трупаше в мен.
Увереност, абсолютна сигурност, че тя не е опасна. Глупаво, но си беше там, твърдо и истинско.
— Някой може и да ме убие преди всичко да свърши, Тереза — пристъпих към нея и тя отстъпи назад, — но това няма да си ти!
Буквално усещах вкуса на пулса й в устата си. Тя се страхуваше от мен? Нима полудявах? Току-що се бях опънала на стогодишен вампир… и той отстъпваше! Чувствах се объркана, почти замаяна, сякаш реалността се бе сменила, а никой не ме беше предупредил за това.
Тереза сви юмруци и ми обърна гръб:
— Вдигнете мъртвеца, съживители, иначе, кълна се в разлятата кръв, ще ви убия и двамата!
Мисля, че наистина говореше сериозно. Отърсих се като мокро куче. Предстоеше ми да укротявам дяволска дузина вампири и да вдигна стогодишен мъртвец. А можех да се оправям само с милиард проблеми наведнъж. Милиард и един са вече над способностите ми.
— Ставай, Закари! — наредих. — Време е да се хващаме за работа!
Той се изправи.
— Досега не съм работил с фокус. Ще трябва да ми обясниш какво да правя.
— Няма проблеми — уверих го.
28