Козата лежеше на хълбок. Белият гръб сияеше на лунната светлина. Кръвта от зейналата рана още течеше в пръстта. Очите й бяха забелени и стъклени, езикът стърчеше от устата.
Колкото по-старо е зомбито, толкова по-голяма смърт се иска. Знаех го — ето защо избягвах по-старите зомбита, когато беше възможно. След сто години от трупа е останала само прах. Може би и няколко части от кост, ако имаш късмет. Те се преоформят при надигането от гроба. Само ти трябва достатъчно сила.
Проблемът беше, че повечето съживители не могат да вдигат умрели отдавна, преди век и повече. Аз можех. Просто не исках да го правя. Двамата с Бърт бяхме водили дълги дискусии за вкусовете ми. Колкото по-старо е зомбито, толкова повече пари взимаме. Това тук например си струваше двайсетте бона. Съмнявах се, че ще ми платят за тази вечер, освен, ако доживяването до изгрев не се смята за добро заплащане. Аха, подозирам, че така и беше. Ето ни, очакваме новото утро.
Закари дойде и застана до мен. Беше доразкъсал останките от ризата си. Оказа се слаб и блед. Лицето му тънеше в сенки по бялата плът, под високите му скули сякаш се образуваха пещери.
— Сега какво? — попита той.
Трупът на козела беше в кръга от кръв, начертан още преди — добре.
— Донеси в кръга всичко, от което имаме нужда.
Закари взе дълъг ловен нож и голям буркан, пълен със светла, леко луминесцентна мазнина. Аз лично предпочитам мачете, но ножът беше голям — от онези с назъбено острие и остър връх. Беше чист и остър. Съживителят на Николаос се грижеше добре за инструментите си. Червена точка за него.
— Не можем да убием козела два пъти — отбеляза той. — Какво ще използваме?
— Себе си.
— Какви ги говориш?
— Ще се порежем — прясна, жива кръв, колкото можем да отделим.
— Кръвозагубата ще ни отслаби прекалено и няма да можем да продължим.
Поклатих глава.
— Вече имаме кръг от кръв, Закари. Просто ще го изминем отново, няма да го чертаем от нулата.
— Не те разбрах.
— Нямаме време да ти обяснявам метафизиката. Всяка рана е малка смърт. Ще дадем на кръга по-малка смърт и ще го реактивираме.
Той поклати глава:
— Пак не схващам.
Поех си дълбоко дъх и после осъзнах, че не мога да му го обясня. Все едно да се стараеш да обясниш механиката на дишането. Можеш да я разбиеш на малки отломки, но така няма да стане по-ясно какво е да дишаш.
— Ще ти покажа какво имам предвид! — Ако той не усетеше тази част от ритуала и не я разбереше без думи, останалото и без друго нямаше да подейства.
Посегнах към ножа. Той се поколеба, после ми го подаде с дръжката напред. Върхът тежеше прекалено, но пък не беше правен за хвърляне, нали? Поех си дълбоко дъх и притиснах върха на острието към лявата си ръка, точно под белега от изгаряне. Бърз замах надолу и кръвта бликна — тъмна и гъста. Болката беше остра и внезапна. Изпъшках и връчих ножа на Закари.
Той местеше поглед от мен към острието.
— Действай — на дясната ръка, за да сме като огледални образи — уточних.
Той кимна и резна бързо дясната си ръка под рамото. Дъхът му изсъска, почти стенание.
— Коленичи до мен! — паднах на колене и той ме последва на земята, отразявайки огледално жестовете ми, както го помолих. Човек, който може да следва нареждания — не е зле.
Свих лявата си ръка в лакътя и я вдигнах така, че пръстите ми да са на нивото на главата, а лакътя — на рамото. Той стори същото.
— Стискаме си ръцете и притискаме раните една в друга.
Закари се поколеба, неподвижен.
— Какво има? — попитах.
Той поклати глава — две бързи трепвания и долепи ръка до моята. Беше по-дългорък, но криво-ляво се справихме.
Кожата му беше неприятно студена. Погледнах към лицето му, но не успях да позная какво си мисли. Нямах представа какво става в главата му. Поех си дълбоко дъх за пречистване и подех:
— Отдаваме кръвта си на земята. Живот за смъртта, смърт за живота! Вдигни мъртвеца да пие от кръвта ни! Нека ги нахраним, тъй че да ни се подчинят!
Закари се ококори — най-сетне разбра. Първият хърдел[9] — прескочен. Изправих се и го повлякох след мен. Поведох го по кървавия кръг. Усещах го — като електрическо течение по гърба си. Взирах се право в очите на съживителя. Изглеждаха почти сребърни на лунната светлина. Вървяхме по кръга и се върнахме там, откъдето бяхме започнали — при жертвата.
Седнахме на просмуканата с кръв трева. Потопих дясната си ръка във все още сълзящата кръв на козела. Наложи се да коленича, за да стигна до лицето на Закари. Намацах кръв по челото му и по бузите. Кожата му беше гладка, прораслата брада дращеше. Оставих тъмен отпечатък и над сърцето му.