Уил Лавендър
Превъзходство
Към българските читатели
Отне ми почти две години, докато започна нов роман, след като приключих първия — „Покорство“. Не беше писателски блокаж — макар да вярвам напълно в това проклятие. По-скоро беше невъзможността да открия отново магията, която ме бе вдъхновила да напиша „Покорство“. Беше нещо като страх — че ще се проваля, че писането на роман е прекалено трудно, че нещо много сериозно ще се обърка.
А имаше и нещо друго: нямах добра идея.
Аз не съм от писателите, които пишат спонтанно. За съжаление, не съм и от хората, които могат да творят на компютъра във влака или пък да напишат веднага няколко реда, щом се събудят сутрин, а след това да ги излъскат, докато се превърнат в добра проза. Аз съм много по-методичен от това; много по-скучен.
Търсех добрата идея месеци наред. Чудех се кое ще е това, което ще ме въведе във Втория Роман. (Започнах да го пиша с две главни букви, сякаш те щяха да ми помогнат да изтръгна това странно нещо от неизвестното.) Исках да го напиша с лекота и грация. Да е нещо готино, свежо, различно. Нямах особено добра представа какво ще е, каква книга ще се получи, но знаех със сигурност две неща: исках да се пробвам в мистериите на заключените стаи и да напиша книга за книгите.
След като публикувах „Покорство“, бях почти обсебен от романи за литература и писатели. Не ми се иска да вярвам, че причината е, че знаех нещо проникновено и мъдро за литературата; дори не беше заради това, че исках да се подсигуря и да напиша нещо за занаята си. Не, беше доста по-сложно. То по-скоро има нещо общо с това, което ме вълнува в литературата. Искаше ми се да вляза в книжарница и да намеря трилър, в който се разказва за книги, за света на книгите, за писателите, които измислят историите. Стори ми се интересно и се хванах за това с надеждата, че някак си ще успея да напиша трилър за книгите.
Другата част от моя план, заключената стая, беше малко по-неуловима. Разбира се, чел съм мистериите на Агата Кристи, в които става въпрос за заключени стаи, но да напиша история за заключена стая, развиваща се в съвремието? След като съществува „От местопрестъплението“, криминалната литература става все по-популярна и филми с разследвания на убийства се появяват всяка седмица? Мисълта, че група хора, събрани в една къща (или стая), трябва да разгадаят убийство, ми се стори… остаряла. Старомодна.
Тогава излезе филмът „Момичето с драконовата татуировка“ и изпитах известно облекчение.
Тогава идеята ми започна да се оформя. Поиграх си с нея, опитах се да не я посвещавам изцяло на литературата, а на курс по литература в малък колеж във Върмонт. И добавих злодей. В дебютния ми роман нямаше злодей. Затова измислих героя д-р Ричард Олдис. Хареса ми. Той е толкова различен от мен, толкова категорично противоположен на всичко, което представлявам аз, че се почувствах развълнуван от предизвикателството просто да го създам.
Взех моя курс по литература и моя злодей и ги запратих в една типична за Агата Кристи загадка. Отначало беше забавно, но това не значи, че нямаше трудности. За да проработи сюжетът в такъв роман, трябва да е затворен в кутия. Едно нещо неизменно води към друго, всяко действие предизвиква реакция, докато накрая всичко се окаже отворено, открито и разбираемо. Мистериозният роман на заключената стая, може би повече от всяка друга криминална проза, трябва да затвори цикъла, ако иска да се хареса на читателите си. Убиецът не може да остане на свобода, логиката на сюжета трябва да ви го покаже; убиецът трябва да е през цялото време между героите, ако подобен тип роман иска да си изпълни предназначението.
Надявам се „Превъзходство“ да ви хареса. За мен пътят към него беше дълъг.
Уил Лавендър Луисвил, Кентъки, 2 февруари 2011 година
Пролог
Цялата работа е там, че в неговата статия всички хора някак се делят на „обикновени“ и „необикновени“. Обикновените са длъжни да живеят в послушание и нямат право да престъпват закона, защото те, видите ли, са обикновени. А необикновените имат право да вършат всякакви престъпления и всякак да нарушават закона поради това именно че са необикновени. Така, струва ми се, сте го казали, ако не се лъжа?
Расколников отново се усмихна.
Ф. М. Достоевски
Това, което си мислехме, че имаме, го нямаме.
А това, което имаме сега, никога няма да е същото.