— И убийството — продължи той — е като останалите, предполагам.
— Да, но има известни разлики.
Той вдигна очи, очевидно заинтригуван.
— Какви?
— Убийството… е по-предпазливо от първите две. По-контролирано.
— Има ли заподозрени?
— Нито един — отвърна тя и добави: — Но из университета се носят слухове. Клюки.
— Какви?
— Някои вярват, че може да го е извършила съпругата му — каза тя. Имаше предвид Сали Танър, с моминско име Мичъл, също студентка от вечерния курс. Алекс никога не си ги бе представяла двамата с Майкъл като двойка, никога не бе предполагала, че ще се оженят и след петнайсет години и двамата ще преподават в Джаспър. Но, разбира се, бе пропуснала толкова много неща. — Сали открила трупа. Освен това в показанията й пред полицията има противоречия.
Той помълча известно време, след това започна да разсъждава на глас.
— И властите са се свързали с теб.
— Точно така.
— Защо?
— Мисля, че знаеш защо.
Професорът бавно се извърна към нея.
— Не и заради брилянтните ти познания за тънкостите на литературата. Сещам се за много други преподаватели с много по-големи способности да изтълкуват символизма на това престъпление. А със сигурност има литературен символизъм, иначе нямаше да се отбиеш при мен тази сутрин. И двамата го знаем.
— Професоре — въздъхна тя. — Нека да не задълбаваме в тази посока. Ако можеш да ми помогнеш — добре. Ако не можеш, тогава…
— Ни.
— Моля?
— Ако можеш да ни помогнеш. На нас. Кукловодите ти от Джаспър пак те викат, за да се правиш на копой, нали? И съм сигурен, че имаш такива и в университета, в който преподаваш. Все забравям кой беше.
Алекс мълчеше. Той много добре знаеше, че преподава в Харвард.
— Имаш началници там.
— И началнички.
— Но най-вече началници. Виждал съм ги. Арогантни простаци, всеки е сигурен, че е най-гениалният в стаята. Веднъж ходих до Кеймбридж, още преди да придобия тази идеална усмивка. Беше галавечер в моя чест, но никой не смееше да ме погледне. Бяха респектирани. Може би дори се бояха.
Тя продължаваше да мълчи.
— А от теб респектирани ли са, Александра?
Тя пак не отговори.
— От теб и курвенските ти обувки.
— Прекали.
Тя се обърна, взе си чантата и излезе от стаята. Слънцето се бе скрило зад облак и в къщата беше станало съвсем тъмно. Не можеше да се ориентира. Виждаше само книги и техните сенки, купчини книги, преливащи от полиците, заплашващи да излязат през стените. Стаите приличаха на лабиринт. Тя тръгна през него, като се проклинаше, че изобщо бе дошла, че беше повярвала, че професорът може да й даде някакви отговори. „По дяволите, Алекс, откъде ти хрумна, че се е променил? Защо…“
— Достоевски.
Това я накара да спре. Стоеше неподвижно и слушаше как старата къща скърца под напора на вятъра.
— Доктор Танър — каза професорът зад нея. — Убит с брадва. Предишните две жертви са убити по същия начин. „Измъкна брадвата, замахна с две ръце, почти не на себе си, и с неголямо усилие, почти машинално, я стовари с тъпото върху главата на старата. В този миг сякаш нямаше нужда от сила“2.
— „Престъпление и наказание“.
— Да. Не е от любимите ми произведения от този вид, но ето ти го отговора, Александра. Връзката. Просто бледо копие, бегло подражание. Твоят убиец е глупак, който няма оригинални собствени идеи.
— Не мисля така — отвърна тя. — Както ти казах, има известни разлики в това престъпление.
— Какви?
Този път Алекс внимателно претегли думите си. Трябваше да е съвсем ясна, да каже на професора точно това, което й бяха поръчали двамата мъже. „Не трябва да има никакви грешки“, бяха я предупредили.
— На пръв поглед убийството на Майкъл прилича на онези, които ти… е точно като убийствата в „Дюмант“ през осемдесетте — каза тя. — Но ако се вгледаш по-внимателно, има и още нещо. Нещо ново.
Той я чакаше да продължи.
Каза му изречението, което двамата държаха да произнесе пред него, „стръвта“: