— И това бихме могли, нали, старо? — изгъргори Морла. — Но не ни се иска.
— Тогава не ти е наистина все едно! — извика Атрею. — Ти сама не вярваш на това, което казваш!
Дълго цари тишина, после той чу едно дълбоко гъргорене и уригване. Трябва да беше нещо като смях, ако прастарата Морла изобщо беше способна да се смее. във всеки случаи тя каза:
— Хитър си, малкият. Виж ти. Хитър си. Отдавна не ни бяха забавлявали така, нали, старо? Виж какво. Ние действително можем и да ти го кажем. Няма разлика. Да му го кажем ли, старо?
Настъпи дълго мълчание. Атрею чакаше със затаен дъх отговора на Морла и не искаше да прекъсва дългите и безутешни ходове на мисълта й с въпроси. Най-накрая тя заговори отново:
— Ти живееш кратко, малкият. Ние дълго. Вече твърде дълго. Но ние живеем във времето. Ти кратко, ние дълго. Детската царица е преди мен на този свят. Но тя не е стара. Тя е вечно млада. Нейният живот не се мери с годините, а с имената й. Нужно й е ново име, тя постоянно се нуждае от все нови и нови имена. Знаеш ли името й, малкият?
— Не, никога досега не съм го чувал — призна Атрею.
— Та откъде да го чуеш — рече Морла, — дори и ние не можем да си го спомним. И все пак тя е имала много имена, но всички те са забравени. Всичко е безвъзвратно отминало. Защото, виж какво, без име тя не може да живее. На нея, на Детската царица, й е нужно ново име, едва тогава ще оздравее. Но дали това ще стане, нас не ни интересува.
Тя затвори големите си като езера очи и започна да прибира главата си.
— Чакай! — извика Атрею. — Откъде получава тя имената си? Кой може да й даде име? Къде ще намеря името?
— Никой от нас — чу той Морла да гъргори. — Нито едно същество от Фантазия не може да й даде ново име. Затова всичко е напразно. Ала не се притеснявай, малкият! Голяма работа!
— А кой? — Атрею беше извън себе си. — Кой може да й даде име, за да спасим и нея, и всички нас?
— Не вдигай такъв шум! — каза Морла. — Остави ни на мира и си тръгвай. Ние също не знаем кой може да направи това.
— Щом като ти не знаеш — извика Атрею още по-Силно, — кой може да знае тогава?
Прастарата Морла още веднъж отвори очи.
— Ако не носеше Сиянието — изпъшка тя, — щяхме да те изядем, за да настъпи най-сетне мир и покой. Я го виж ти!
— Кой? — продължи да настоява Атрею. — Кажи ми кой знае и аз ще те оставя завинаги на мира!
— И без това няма никакво значение — отговори Морла, — може би Уйулала в Южния оракул3. Може тя да го знае. Какво ни интересува това.
— А как мога да стигна дотам?
— Там изобщо не можеш да стигнеш, малкият. И виж какво, дори и десет хиляди дни няма да са ти достатъчни. А животът ти е кратък. Ще умреш преди това. Далече на юг е. Много далече. Затова всичко е напразно. Още в началото ти казахме, нали така, старо? Остави тази работа, откажи се, малкият! И преди всичко — остави ни на мира.
С тези думи тя окончателно затвори безжизнените си очи и прибра главата си в пещерата. Атрею знаеше, че не може да научи нищо повече от нея.
По същото време призрачното създание, което се беше образувало от мрака на нощното поле, подуши следите на Атрею и тръгна към Блатата на скръбта. Нищо и никой във Фантазия не можеше да го отклони вече от тази следа.
Бастиан бе опрял глава на ръцете си и гледаше замислено.
— Странно, че нито едно същество във Фантазия не може да даде ново име на Детската царица — каза той на глас.
Ако работата беше само в това, да се измисли име на царицата, Бастиан лесно можеше да помогне. Доста го биваше за тези неща. Но за съжаление не беше във Фантазия, където явно се нуждаеха от способностите му и те може би дори щяха да му донесат уважение и почести. От друга страна, той се радваше, че не е там, защото за нищо на света не би посмял да влезе в местност като Блатата на скръбта. А и това чудовищно призрачно създание, което преследваше Атрею, без той дори да подозира! Бастиан на драго сърце би го предупредил, но това беше невъзможно. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява и да продължи да чете.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Игдрамул Мнозината
Глад и жажда започнаха да измъчват Атрею. Преди два дни се бе измъкнал от Блатата на скръбта и оттогава се луташе из една скалиста пустиня, в която нямаше жива душа. Малкото провизии, които имаше, потънаха с Артакс в черната вода. Напразно ровеше Атрею между камъните да намери поне някакъв корен. Тук нищо не растеше, дори и мъх и лишеи не се срещаха.
В началото се зарадва, че поне има твърда земя под нозете си, но полека-лека трябваше да признае, че положението му по-скоро се е влошило. Беше се заблудил. Не можеше вече да определи даже и посоката, в която се движи, защото навсякъде цареше здрач и той нямаше по какво да се ориентира. По скалните зъбери, които го обграждаха отвсякъде, непрекъснато духаше студен вятър.