Кладенецът заблещукал отпред, сред билки и цветя, редки и красиви, каквито те не били виждали никога. Небето се обагрило в рубиненочервено и дошло време да решат кой ще се изкъпе в кладенеца.
Но още преди да вземат решение, изнемощялата Аша се свлякла на земята. Силите я напуснали след трудното изкачване на хълма и била на косъм от смъртта.
Тримата й приятели искали да я отнесат на кладенеца, ала тя вече беряла душа и се примолила да не я докосват.
Тогава Алтеда се втурнала да бере билките, които според нея щели да помогнат, топнала ги във водата в кратунката на Сър Безкъсметен и изляла отварата в устата на Аша.
Тя в миг се изправила. И не само това — всички симптоми на ужасната й болест изчезнали.
— Излекувана съм! — ахнала Аша. — Вече нямам нужда от кладенеца, нека се изкъпе Алтеда!
Но Алтеда беряла в престилката си още билки.
— Щом успях да излекувам твоята болест, мога да спечеля колкото щеш злато. Нека се окъпе Амата.
Сър Безкъсметен се поклонил и показал с ръка кладенеца, но Амата поклатила глава. Потокът бил отмил всичките й съжаления за любимия и сега вече тя разбирала, че той е бил жесток и без вяра и че е щастливка, задето се е отървала от него.
— Трябва да се изкъпете вие, драги ми господине, като награда за рицарското ви отношение! — рекла тя на рицаря.
И Сър Безкъсметен тръгнал с подрънкващи доспехи под последните лъчи на залязващото слънце, изумен, че е избран именно той от стотици хора и замаян от невероятния си късмет.
Щом слънцето се скрило зад хоризонта, той излязъл от водата на кладенеца — греел победоносно и както бил в ръждивите доспехи, се хвърлил в нозете на Амата, най-добрата и най-красивата жена, която някога бил срещал. Поруменял от успеха, той й поискал ръката и сърцето, а не по-малко радостната Амата си дала сметка, че е намерила мъж, който е достоен за тях.
Хванати за ръце, трите магьосници и рицарят тръгнали да се спускат заедно по хълма — и четиримата живели дълго и щастливо, без изобщо да подозират, че във водата на кладенеца не е имало никакво вълшебство.
„Кладенецът на късмета“ открай време е любима на всички приказка до такава степен, че е единствената, по която е правен опит на коледно тържество в „Хогуортс“ да се представи пантомима.
Тогавашният ни учител по билкология професор Хърбърт Биъри4 беше запален поклонник на самодейния театър и предложи да направим представление по тази толкова обичана детска приказка — нещо като коледен подарък за учителите и учениците. По онова време бях млад учител по трансфигурация и Хърбърт ми възложи „специалните ефекти“, включително да осигуря напълно действащ Кладенец на късмета и мъничък тревист хълм, по който трите ни героини и героят уж се изкачват, но всъщност той бавно хлътва под сцената и се скрива от поглед.
Струва ми се, мога да заявя без всякаква суета, че и моят Кладенец, и Хълмът си изиграха отредените им роли честно и почтено. Уви, това не може да се каже за останалите действащи лица. Ако за миг забравим за лудориите на грамадния „Червей“, осигурен от нашия преподавател по грижа за магически създания професор Силванус Кетълбърн, човешкият елемент се оказа пагубен за представлението. В ролята си на режисьор професор Биъри прояви опасно недоглеждане за емоционалното усложнение, разразило се направо под носа му. Той и не подозираше, че учениците, изпълняващи Амата и сър Безкъсметен, са били гаджета само час преди да се вдигне завесата, когато „Сър Безкъсметен“ е прехвърлил любовта си към „Аша“.
Достатъчно е да кажа, че нашите търсачи на Кладенеца на късмета така и не се качиха на върха на хълма. Завесата тъкмо се беше вдигнала, когато „Червеят“ на професор Кетълбърн — който, както се оказа, си е бил най-обикновен пепелгънец5 с направена магия за наедряване, — се пръсна сред дъжд от нажежени искри и пепел и напълни Голямата зала с пушек и парчета от декора. Огромните огнени яйца, които пепелгънецът беше снесъл в подножието на моя хълм, подпалиха дъските по пода, а през това време „Амата“ и „Аша“ се обърнаха една към друга и започнаха да се дуелират толкова настървено, че професор Биъри се озова сред кръстосания огън и се наложи преподавателите да евакуират Залата, защото пъкълът, бушуващ на сцената, заплашваше да погълне всичко наоколо. Онази вечер забавата приключи с препълнено болнично крило и трябваше да минат доста месеци, докато из Голямата зала престане да се носи лютивата миризма на дим от дърво, и още повече време, докато главата на професор Биъри си върне обичайните размери, а изпитателният срок6 на професор Кетълбърн бъде прекратен. Директорът Армандо Дипит наложи престрога забрана върху всякакви бъдещи постановки — горда антитеатрална традиция, която „Хогуортс“ отстоява и до днес.
4
Накрая професор Биъри напусна „Хогуортс“ и отиде да преподава в МАТИ (Магьосническата академия за театрално изкуство), където — както веднъж сподели с мен — правел всичко възможно да не поставя точно тази приказка, понеже бил убеден, че тя не носи късмет.
5
Вж. „Фантастични животни и къде да ги намерим“ — там ще откриете описание и определение на този прелюбопитен звяр. В никакъв случай не го вкарвайте в стая с дървена ламперия и не му правете магия за наедряване.
6
По времето, докато преподаваше грижа за магически създания, професор Кетълбърн оцеля в цели шейсет и два изпитателни срока. Отношенията му с моя предшественик в „Хогуортс“, професор Дипит, винаги са били обтегнати, понеже професор Дипит го смяташе за донякъде безразсъден. Когато аз станах директор, професор Кетълбърн вече беше омекнал значително, макар да имаше такива, които споделяха циничния възглед, че понеже е останал само с един и половина от първоначалните си крайници, той не е имал друг избор, освен да живее на по-бавни обороти.