— Мисиз Робинсън! — ахнах аз.
— Твърде е възможно — предположи Поаро. — Научих също, че тази сутрин мургав чужденец се е интересувал от обитателите на апартамент № 4. Ето защо, mon ami, страхувам се, че трябва да се лишите от разхубавителния си сън5 тази вечер и да ми правите компания по време на нощното ми бдение в апартамента долу, въоръжен с онзи чудесен ваш револвер, разбира се!
— На драго сърце — извиках с ентусиазъм. — Кога тръгваме?
— Полунощ е както тържествен, така и подходящ час, така поне предполагам. Няма вероятност да се случи нещо преди това.
Точно в дванайсет часа се вмъкнахме предпазливо в товарния асансьор и се спуснахме на втория етаж. След манипулацията на Поаро дървената врата бързо се отвори навътре и влезнахме в жилището. От килера минахме в кухнята, където удобно се настанихме на два стола, а вратата към хола оставихме леко открехната.
— Сега не остава нищо друго, освен да чакаме — каза доволен Поаро и затвори очи.
Чакането ми се стори безкрайно. Ужасявах се да не заспя. Точно когато ми се струваше, че съм седял така около осем часа, а после се оказа само час и двадесет минути, до слуха ми дойде шум от леко драскане. Ръката на Поаро докосна моята.
Станах и двамата внимателно се придвижихме по посока на хола. Звукът идваше оттам. Поаро допря устни до ухото ми.
— Вън пред входната врата. Изрязват ключалката. Когато ви дам знак, но не по-рано, хвърлете му се отзад и здраво го дръжте. Внимавайте, той ще има нож.
Скоро чухме звук от разцепване на дърво и на вратата се появи малък кръг светлина, който веднага угасна, и вратата бавно се отвори. И двамата с Поаро се долепихме до стената. Долових дишането на мъжа, когато минаваше покрай нас. Той запали фенерчето си и в този момент Поаро изсъска в ухото ми:
— Allez!6
И двамата скочихме. Поаро ловко уви главата на неканения гост с лек вълнен шал, докато аз здраво притиснах ръцете му до тялото. Всичко стана бързо и безшумно. Избих камата, която той стискаше, и докато Поаро свали шала от очите му и го върза плътно около устата, аз подхвърлих револвера си, така че той да може да го види и разбере, че съпротивата е излишна. Щом мъжът спря да се бори, Поаро доближи устни до ухото му и оживено му зашепна. След миг човекът кимна. С движение на ръката Поаро заповяда да пазим тишина и ни поведе вън от жилището, надолу по стълбите. Пленникът ни го последва, а аз вървях последен на опашката, с револвер в ръка. Вече вън на улицата Поаро се обърна към мен:
— Зад ъгъла чака такси. Дайте ми револвера. Сега няма да имаме нужда от него.
— Но ако този приятел се опита да избяга?
Поаро се усмихна.
— Няма да избяга.
След минута се върнах с чакащото такси. Шалът бе отвързан от лицето на непознатия и аз трепнах от удивление.
— Той не е японец — прошепнах развълнувано на Поаро.
— Наблюдателността винаги е била ваша сила, Хейстингз! Нищо не ви убягва. Да, не е японец. Италианец е.
Качихме се в колата и Поаро даде на шофьора адрес в Сейнт Джон Уд7. Това напълно ме обърка. Не исках пред пленника ни да питам Поаро къде отиваме и напразно напрягах ума си да разбера нещо.
Слязохме пред вратата на малка къща, отдалечена от пътя. По тротоара се клатушкаше леко пийнал мъж, който почти се сблъска с Поаро, и той му каза нещо рязко, което не можах да чуя. Тримата изкачихме стъпалата към къщата. Поаро позвъня и ни даде знак да застанем малко встрани. Отговор не последва и той отново позвъня, после взе чукчето и няколко минути енергично чука по вратата. В прозорчето над вратата изведнъж се появи светлина и някой предпазливо открехна вратата.
— Какво, по дяволите, искате? — грубо се обади мъжки глас.