Поаро се засмя, сетне леко се поклони.
— Много мило от ваша страна и от страна на съпруга ви, мадам, да ме поканите да присъствам на семейното ви празненство.
— О, много ни е приятно! — възкликна жената. — Но ако Хорас ви се стори малко намръщен, не му обръщайте внимание. Такъв си е.
Всъщност съпругът й, полковник Лейси бе казал: „Не разбирам защо тези проклети чужденци трябва да се мотаят наоколо на Коледа? Не може ли да го поканим някой друг път? Не ги понасям тези чужденци! Добре, добре, след като Едуина Моркомб настоява. Но бих искал да разбера какво общо има това с нея? Защо тя не си го вземе за Коледа?“ А съпругата му бе отговорила: „Защото добре знаеш, че Едуина винаги отива в «Кларидж» за Коледа.“ Съпругът й я беше изгледал изучаващо и бе попитал: „Какво си си наумила, Ем?“ „Да съм си наумила ли? — бе го погледнала изненадано тя с големите си сини очи. — Разбира се, че нищо.“ Полковник Лейси се бе засмял с дълбокия си дрезгав смях: „Не можеш да ме излъжеш, Ем. Когато изглеждаш най-невинна, знам, че си си наумила нещо.“
Този разговор изплува в съзнанието на госпожа Лейси и тя колебливо продължи:
— Едуина каза, че може би ще успеете да ни помогнете… Не мисля, че зная как бихте го сторили, но тя спомена, че нейни приятели преди време са останали много доволни от вас. Случаят е бил подобен. Аз… може би не знаете за какво говоря?
Поаро я погледна окуражаващо. Жената наближаваше седемдесетте, но ходеше изправена като войник. Имаше снежнобяла коса, розови бузи и сини очи. Носът й бе малко смешен, но брадичката й излъчваше решителност.
— Бих бил много щастлив, ако мога с нещо да помогна — поклони се учтиво Поаро. — Както разбирам, става дума за неразумно увлечение на едно младо момиче.
— Да — кимна тя. — Струва ми се толкова необичайно… ами, да говоря с вас за това. В крайна сметка вие сте напълно непознат човек…
— И чужденец — добави разбиращо той.
— Да, но изглежда точно поради това ми е по-лесно — каза дамата. — Така или иначе Едуина смята, че може би знаете нещо… как да се изразя… нещо полезно за младия Дезмънд Лий-Уъртли.
Поаро се възхити на гениалното хрумване на Джезмънд и простотата, с която бе използвал лейди Моркомб за целите си.
— Както разбирам, репутацията му не е твърде добра? — започна деликатно той.
— Не, наистина. Има ужасна репутация! Но това не помага, що се отнася до Сара. Струва ми се, че ако кажете на едно младо момиче, че момчето, което е харесала, има лоша репутация, това няма да помогне. А точно обратното, като че ли още повече я амбицира!
— Напълно сте права — съгласи се Поаро.
— В моите младежки години — продължи госпожа Лейси, — а това бе толкова отдавна, нас ни предупреждаваха за някои младежи. Разбира се, интересът ни към тях бе провокиран и ако някоя от нас успееше да потанцува с такъв младеж или пък да се усамоти на тъмно с него, то… — Тя се засмя. — Ето защо няма да позволя на Хорас да направи онова, което иска.
— Кажете ми какво точно ви тревожи?
— Синът ни бе убит през войната — каза домакинята. — Снаха ми почина при раждането на Сара. Ние я отгледахме. Тя винаги е живяла с нас. Може би я възпитахме неразумно… не зная. Но смятахме, че трябва да й даваме колкото може повече свобода.
— Струва ми се, че е правилно — отбеляза Поаро. — Човек не може да върви срещу духа на новото време.
— Не, нали? И аз така мисля. Но пък днешните момичета правят едни такива неща…
Той я погледна въпросително.
— Струва ми се, че всяко от тях иска да се изяви. Сара се пристрасти към онова, което те наричат висене по кафенетата. Не иска да ходи на танци или пък на срещи, както обикновено се прави, или пък да бъде представена в обществото, или каквото и да било от този род. Тя си нае две доста неприветливи стаи в Челси, надолу по реката. Облича се с онези странни дрехи, които младите харесват, и слага черни или яркозелени чорапи. От най-дебелите. Винаги съм смятала, че ужасно дразнят кожата. Да не говорим, че не се мие и не си реши косата.
— Ca c’est tout a fait naturelle3 — рече Поаро. — Модерно е в момента. Но ще го израсте.
— Да зная — кимна госпожа Лейси. — Не бих се тревожила, ако е само това. Но виждате ли, тя се хвана с този Дезмънд Лий-Уъртли, а той наистина има ужасна репутация. Издържа се от богати момичета. Изглежда са луди по него. Бе на път да се ожени за една от дъщерите на Хоуп, но родителите й поставиха наследството й под попечителство или нещо такова. Хорас иска да постъпи по същия начин. Казва, че трябва да го направи, за да я предпази. Но аз не мисля, че идеята му е добра, мосю Поаро. Имам предвид, че те могат да избягат в Шотландия или Ирландия, или дори в Аржентина, или пък където и да е и да се оженят, а може просто да заживеят заедно, без да се женят. Струва ми се, че в повечето случаи след година или две такива двойки се развеждат. Момичето се прибира вкъщи и не след дълго се омъжва за човек, който дотогава й се е струвал ужасно скучен, и се укротява. Ако обаче има дете, струва ми се, че става много тъжно, защото според мен колкото и да е добър вторият баща, все пак не е същото. Не, мисля, че е много по-добре да се постъпи както правихме ние на тяхната възраст. Искам да кажа, че първият младеж, в когото едно момиче се влюби, винаги е неподходящ. Спомням си, че бях много увлечена по един младеж на име… как му беше името… колко странно, изобщо не мога да се сетя! Спомням си фамилията му — Тибит. Младият Тибит. Разбира се, баща ми му забрани да стъпва у дома, но той нагласяваше така нещата, че да ходим на едни и същи танцови забави. Двамата танцувахме. Понякога се измъквахме и седяхме с часове някъде. От време на време приятели ни канеха заедно на пикник. Всичко бе твърде вълнуващо, защото ни бе забранено и ние много се забавлявахме. Но тогава ние не стигахме… е, докъдето стигат днешните момичета. И така, след време младежи като Тибит се забравят. Знаете ли, когато го видях след четири години, страшно се изненадах какво съм могла да намеря в него. Стори ми се толкова скучен. Един такъв невзрачен. Дори нямаше за какво да си поговорим.