Мистър Бъмбл вървеше с големи крачки. Малкият Оливър, хванал здраво обшития му със златни галони ръкав, припкаше край него, като на края на всяка четвърт миля запитваше дали не са „близо до там“. На тези въпроси мистър Бъмбл отвръщаше с къси и резки отговори. Това се дължеше на обстоятелството, че благостта, която временно се събужда в гърдите на някои хора под влияние на изпитата смес от джин и вода, до това време в него се беше изпарила напълно. Той отново беше станал черковен прислужник.
Не беше изминал и четвърт час, откакто Оливър се намираше в приюта и едва бе завършил унищожението на второто парче хляб с масло, когато мистър Бъмбл, който го бе предал на грижите на някаква стара жена, се завърна. Той му каза, че тази вечер настоятелството ще има заседание и му съобщи също така, че е взето решение той да се яви лично там.
Като нямаше точно определена идея какво именно е жива дъска1, Оливър до известна степен се зачуди на това съобщение и съвсем не беше сигурен дали трябваше да плаче, или да се смее. Той обаче нямаше време да размишлява по този въпрос, тъй като мистър Бъмбл го чукна с бастуна си по главата, за да го събуди, и по гърба, за да го оживи. После, като му каза да върви подир него, той го заведе в голяма, бяло боядисана стая, където осем или десет дебели господа седяха около една маса. На горния край на масата, в едно кресло, по-високо от другите, се беше разположил един особено дебел господин, със съвсем кръгло червено лице.
— Поклони се на настоятелството — каза Бъмбл.
Оливър избърса две или три сълзи, които все още се намираха в очите му, и като не видя никаква друга дъска освен масата, той се поклони за щастие на нея.
— Как ти е името? — запита господинът във високото кресло.
Оливър се изплаши при вида на толкова много господа и това го накара да се разтрепере. Клисарят още веднъж го чукна с бастуна си по гърба, което пък го накара да се разплаче. Тези две обстоятелства го принудиха да отговаря с много нисък и колеблив глас. Всичко това даде основание на един господин с бяла жилетка да забележи, че момчето е глупак. Тези негови думи успяха чудесно да повдигнат духа на детето и да го успокоят.
— Момче — каза господинът от високия стол, — слушай какво ще ти кажа. Сигурно знаеш, че си сираче, нали?
— Какво значи това, сър? — попита нещастният Оливър.
— Момчето действително е глупак, аз си го знаех — заяви господинът с бялата жилетка.
— Тихо! — каза господинът, който бе заговорил пръв. — Знаеш, че нямаш нито баща, нито майка и че си отгледан от черковната община, нали?
— Да — отвърна Оливър, като се разплака горчиво.
— Защо плачеш? — попита господинът с бялата жилетка. И действително това беше много чудно. Та за какво ли би могло да плаче момчето?
— Надявам се, че всяка вечер казваш молитвите си — намеси се друг един господин със суров глас. — И сигурно, като добър християнин, ти се молиш и за хората, които те хранят и се грижат за тебе, нали?
— Да, сър — отвърна момчето със заекване.
Господинът, който каза последните думи, беше несъзнателно прав. Действително Оливър би бил истински християнин, при това удивително добър християнин, ако беше се молил за хората, които го хранеха и се грижеха за него. Но той не беше се молил никога, тъй като никой не го бе научил на това.
— Ето какво: дошъл си тук, за да бъдеш възпитаван и да научиш някакъв полезен занаят — каза червеноликият господин от високия стол.
— Така че утре сутринта в шест часа ще започнеш да чистиш кълчища от стари въжета — прибави навъсеният човек с бялата жилетка.
За това че му се даваше възможност да свърже тези две милости в простия процес на чистенето на кълчища, Оливър се поклони ниско под напътствието на клисаря, след което бързо го отведоха в едно голямо помещение. Там, на грубото и твърдо легло, той плака дълго, докато най-после заспа. Какъв благороден израз на човеколюбивите английски закони! Те просто оставяха просяците да спят!
1
Тук има игра на думи: на английски понятията „дъска“ и „настоятелство“ се означават с една и съща дума. Б. пр.